+ Един трагичен разказ за робския убийствен труд в България под руско управление

 

Пламен ПЕТКОВ

 

 

Наскоро, докато търсих нови черни пътища с колелото в Стара планина, случайно разбрах, че съм бил седнал върху затрупана уранова мина от Втората световна война. С този голям насип от първата снимка са затрупани входовете на 20-40-километрови тунели под земята. След като се разрових в интернет по темата, попаднах на много интересен разказ, на един от малкото останали живи работници от мината. Съветвам всеки да го прочете и сподели, особенно привържениците на братушките, защото изглежда доста истинско-брутален. Разказът на човека го открих в един форум, където са били споделени снимките от мината.

 

...

 

След окупацията на България през 1944, СССР не само наложи кървав терор с името „социализъм“, но и се домогваше до всичко, което представлява интерес за него. Тоест, ограбваше ни. За влаковите композиции с плодове, зеленчуци, консерви, месо, яйца и какви ли не стоки, знаем всички. Но малцина знаят, че СССР ограби и хиляди тона уранова руда от България. Става дума за една колосална кражба, защото уранът винаги е бил скъпа стратегическа суровина. За 45 години от страната ни е изнесено огромно количество уран. Кражбата бе „платена“ с едно от най-големите престъпления на комунистическия режим – убийството на няколко хиляди българи, облъчени смъртоносно за трите години в мините. Всички хора, които познавах от зловещия лагер, са отдавна мъртви. Аз бях осъден на 15 години затвор, като куриер на горянски отряд. Куриозно е, но това ме спаси от смъртта.

 

През 1944 заработи

урановата мина в с. Бухово

 

По това време мината в Яхимов, Чехия, вече бе изчерпана. От сибирските лагери СССР изпрати 80 минни инженери и миньори за разработване на мината, придружени от „специалисти“ от КГБ. По-късно те бяха върнати в Сибир и на тяхно място бяха изпратени български миньори от трудови войски. Тогава там служеха само „неблагонадеждни“ – децата на „народните врагове“. Като ги изпращаше в радиоактивната мина Бухово, където ги чакаше неминуема смърт, ЦК на БКП постигаше две цели – избиваше потенциалните си противници и ги използваше за доставка на уран за бомбите на „големия брат“.

За обслужване на мина Бухово имаше щаб в с. Яна. През 1952, когато попаднах там, в мината влизаха рудниците „Бухово“, „Борче“, „Сеславци“, „Девети септември“ и филиали в Стара планина, в Родопите над Наречен, и др. Всеки рудник имаше разклонени галерии, които образуваха гигантска паяжина, с площ от хиляди квадратни километра, в които кипеше денонощен труд. Една огромна подземна промишленост.

В урановите рудници се работеше на три смени. Често войниците миньори попадаха на богати жили или гърнета с находища уранов концентрат. Рудата се товареше на ръка и камиони, покрити с брезент и неподлежащи на проверка, я караха към пристанищата. Оттам – с кораби към СССР. След като бе построен мостът при Русе, се използваха и двата пътя. Много влакови композици тръгнаха нататък. Нали СССР трябваше да прави хиляди атомни бомби.

Службата в Трудови войски беше три години. Предостатъчно време за смъртоносното заразяване. Сигурно днес съм единственият жив свидетел на робския труд. Ние нямахме защитни облекла. В рудника имаше само войници, офицери, много руски минни инженери и „технически“ лица от КГБ, чието единствено занимание беше да ни следят. Цивилните миньори са дошли много по-късно. Рудник „Сеславци“ обхващаше огромен район с широчина от 2 до 8 км и дължина до 40 км. Всяка галерия имаше номер и два изхода – единият до лагера, а вторият, наричан БИС, бе далеч с километри. Живеехме във военен лагер в бараки. Там имаше и тухлени сгради за администрацията, ремонтни бази, стругарски работилници, матричари, автомонтьори. Спомагателните работници бяха 800 души, а войниците миньори повече от 1500.

Работеше се зверски, по стахановски и работата не спираше дори за секунда. Работехме на три смени, непрекъснато. На забоя четири компресорни пистолета буреха дупки в скалата. Вдигаше се невероятен шум, видимост почти нямаше, гъст слой прах покриваше всичко. Тогава нямаше мокро пробиване. Вдишваш само прах. Работехме, опрени ребро до ребро, пистолетът тресе цялото тяло, а всеки допълнително тресе съседа си. Отзад, на два-три метра зад пробивчиците, стоят с готови резервни пистолети други четирима, готови, ако се счупи бургия или компресор, в същата секунда да започнат работа. След като дупките са готови, слага се експлозив и след взрива веднага започва товарене. Бързо, по-бързо. Неописуема бързина. Зверска, жестока работа, навсякъде прах и само прах. Ако някоя вагонетка скъса маркуч, тича дежурният шлосер и трябва веднага да съедини двете парчета. Вагонетките летят непрекъснато и изкарват рудата. Ако бяхме обикновени миньори, неминуемо щяхме да хванем силикозна болест. Но прахта е примесена с радиокативни частици, които влизат в дробовете и облъчват до края на дните.

 

В лагера за руснаците имаше

специални жилища укрития

 

В тях никой българин нямаше право да влиза. Спомням си някои от имената на руските началници – Мамонтов, Снегарьов, Пузанов. За най-дребно провинение заповядваха всички да работим още 2 часа след края на смяната. Макар да бяхме хиляди, работници не достигаха. Ако рудата е концентрат, тя се товареше и се изпращаше веднага към корабите. Стандартната руда се насочваше към обогатителната фабрика. Когато миньорите стигнеха до нова уранова ядка, руснаците напускаха с коли мигновено, като мишки потъващ кораб. Прибираха се в своите къщи с оловни прегради против радиацията, оловото спира гама-лъчите. Оттам ни наблюдаваха и издаваха команди.

В рудника имаше 70 дозиметристи, които ходеха с малки сандъци на шията си. Измерваха нивото на радиацията с уреди, насочени към даден предмет или въздуха. Всеки руснак водеше като ловджийско куче пред себе си по един дозиметрист. Руснаците не влизаха никога в мините. Те имаха телефонни слушалки, слагаха ги на входа на мината и ни говореха оттам. После вземаха слушалката, включваха я в стълб с телефонен кабел и докладваха.

Всички използвани термини бяха руски. Вместо галерия, казвахме „щолна“, канцелария беше „бухалтерия“, войник – „солдат“. Нашите началници командваха така: „Солдат Иванов, два шага вперьод.“ Работехме 7 дни в седмицата, почивка бе спането. Свиждане имаше само някой новобранец, другите не смееха да канят близките си. КПП-то беше на 10 км от лагера. По пътя хвърчаха непрекъснато камиони, но никой войник нямаше право да се вози с тях. Всеки пропуск за влизане или излизане от зоната се издаваше от руснаци, влизаше се само с руски документ. Данните се съобщаваха на КПП-то по телефон, ако има несъответствие в цифрите, човекът не се пуска. Ние бяхме затворници. Целият рудник бе много строго охраняван от Вътрешни войски,

 

стреляха на месо

без предупреждение

 

Убиха двама трудоваци, защото беряха лешници. Прочетоха заповед на военния министър Петър Панчевски за награждаване на убийците. Застреляха един козар, влязъл в зоната. Зоната не беше оградена, нямаше табели. Той не е знаел къде отива. Козите пасяха около тялото му. Потресаваща гледка.

Мен ме арестуваха като куриер на горянски отряд с ръководители Петър Пейчев, Борислав Йорданов и Благой Златански. Това беше втората ми присъда, първата излежах като 17-годишен в Централния затвор, където създадохме нелегална организация. Бях подведен по ал. 70, чл. 1, който предвижда смърт. Но въпреки зверските мъчения, тримата приятели – бяха ги осакатали от побоища – поеха вината върху себе си. Екзекутираха ги. Разминах се „само” с 15 години. Първо бях в Софийския затвор, там осъденият от т. нар. народен съд Ото Мандел ме настани в дърводелната. Но за кратко, преместиха ме в наказателното.

В затворническата ДС беше най-страшно Там доразследваха кой от кого е бил вербуван и пр. Нямаше подслушвателни устройства тогава и доносници стояха постоянно пред килията или пък провокатори подлъгваха да кажеш нещо против властта. Там убиваха за две неправилни думи. Хора починаха от побоища при разпити. В килията ми имаше човек, който бе убит така. Като вярващ беше съден по пасторските процеси. Донесоха го от разпит стенещ, едва дишаше. Шепнеше нещо и не след дълго почина. Сигурно е имал вътрешен кръвоизлив. Беше опасно и да стоиш до прозорците. Стреляха със снайпер на месо и улучваха точно този, който се бе изпуснал да каже нещо. Бяха професионални убийци. След това ме прехвърлиха в сталинския затвор – тогава Варна се казваше Сталин.

Вкараха ме в единочка за един месец. Беше зима, а аз само с една риза върху голия цимент. Бях обречен. Спаси ме едно „кофте“ – криминален, видял ме заспал на пода. Подхвърли ми четири налъма и една дреха, пълна с въшки. Те ми спасиха живота. На този човек не му знам и името.

След една година ме пратиха в Белене. Там пак по чудо се разминах със смъртта.

Един ден през 1955 се връщахме от работа и вместо да ни броят, вътре както сме строени по петорки, този път ни спряха пред портала. Към нас се приближи началникът на II обект Петър Гогов. Ние бяхме застанали на тясната пътечка и той трябваше да нагази отстрани в калта с лачените си ботуши. Това го вбеси. Държеше в ръце една тояга и внезапно замахна с нея. Аз бях тогава крайно вдясно и той улучи мен. На тоягата имало закован пирон, който ми направи огромна рана на ръката. Имаше разкъсана артерия, кръвта ми изтичаше. Внесоха ме през вратата, двама души седнаха на ръката ми и д-р Никола Грозев ме оперира на място, без упойка. Ако не беше го направил, днес нямаше да съм жив. Той спаси много хора, хиляди. А беше лагерист като нас, работеше на обектите. В Белене имаше само двама доктори на 8000 души.

Днес на надгробните надписи на войниците трудоваци често се среща: починал на 22, 24, 25 години. Помня Борис Стефанов – здраво селско момче. Баща му загубил крака си на фронта и Борис започнал на 12-годишна възраст да оре. След 9. IХ. 1944 ги обявили за кулаци и така Борис попада в лагера на урановата смърт.

Когато ме арестуваха, Борис отишъл при батальонния ни командир, бивш царски офицер, с молбата да ме защити. И той свидетелства на процеса в моя полза - каза, че съм дисциплиниран и полезен работник. Когато през 1960 излязох от затвора, Борис дойде вкъщи. Не го познах отначало. 30-годишен, той бе старец с бели коси, смазан, немощен, като излязъл от гигантска мелница. Смъртта го душеше. След уволнението живял на чист въздух, хранил се с мед и мляко, но нищо не помогнало. След време дойде баща му да ме покани на панихида за 40 дни от смъртта. Косата ми настръхна. Той, инвалидът, беше здрав, с черна коса, синът му изглеждаше преди няколко месеца много по-стар от него.

 

Всичките ми приятели от

мина Бухово починаха млади

 

През 1964 получих покана да се явя в ИСУЛ на преглед, викаха всички войници миньори. Не се явих! Когато уранът бе изваден и откаран в СССР, руснаците предадоха мината на България и тогава бе създадена фирмата „Редки метали”. За нея оставиха остатъците от находищата. Колко са жертвите на този български Чернобил? Аз мисля, че са хиляди. А колко е цената на изнесената суровина? Може би милиарди долари.

Но какво е тя, в сравнение с един-единствен човешки живот? Това са въпроси, които ще останат без отговор. Но не трябва да се мълчи нито ден за чудовищните престъпления на „реалния комунизъм“.

 

(Бр. 12/2022 на „Златоградски вестник“)