Стоян Михайловски

…Почтените граждани се въздържат от отиване към урните: те трябва да се бутат с лакти сред разбойници и фалшификатори: тази паплач ги ужасява. Резултатът от изборите е познат. Българският парламент по моралното си ниво е под това на затвора.

Червим се заради нашата родина, пишейки тези редове, но не искаме да крием нищо. В недрата на този представителен български орган има поне тридесетина депутати, които навсякъде освен при нас биха били поставени на дъното на обществото.

(„Червена България.

Пирати и марионетки“, 1886 г.)

Казват, че българският народ – в дена на изборите – просто отваря вратите на затворите, за да изпрати каторжниците си в камарата на депутатите! Това е нашият парламент. Колкото до депутатите от опозицията – шепа честни граждани – наложено им е мълчание. А ако го нарушат, скачат върху тях и ги усмиряват с удари с пръчки.

У нас няма общ дух, а има общо вълнение, вълнение безцелно, безпредметно, безплодно.

Българските работи имат един своеобразен изглед: това е не знам каква грозна завера между лихи сектанти и ожесточени словоборци. Но нека оставим кореспондента на един чужд вестник да ни обрисува: „Българите не губят нито един случай да проявят своята незрялост и недодяланост. Българинът не може да разсъждава освен с тояга в ръка; тоягата му е паметна книжка. Българинът е партизанин, дори и когато спи: той бленува, че избожда очите на брата си!“

 („По прекия друм. Бележки

и размишления“, 1901 г.)

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на дерибеите не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи? Не, това няма да стене, влечугите не сгазват, а биват сгазени.

(„Психофизиология на

държавното разбойничество“,

1903 г.)