+ Из спомените на Стефан Българов, отпечатани в списание „Културно единство” от 1908 г.

Даниела ГОРЧЕВА

Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист, а по-късно се преселва в България. За жалост съдбата на повечето от потомците на таврийските българи е много трагична. Едни измират от масовия глад през 1921- 1922, други страдат от „разкулачването” и са изпратени на заточение през 1929 г., а оцелелите след Втората световна война са депортирани в Сибир.

През 1942 г. близо 2000 таврийски българи успяват да се завърнат в родната си България, където получават подслон и препитание, но само две години по-късно – след съветската окупация на България през 1944-а, по искане на Сталин те са арестувани от комунистическите власти и безмилостно предадени на съветските.

...

„...Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, да не играем народните си хора, че да заспим и умрем като народ. През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа.

И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяха бозаджиите наши „вилаятчии” или „велаклии”, както се наричаха у нас гурбетчиите македонци. И на лятото – година след руското забраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Таврида се сътресе от една вест: гайдарят дядо Видю от село Мъгла се решил да изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото!

В началото на забраната имаше българи, пребити от бой в участъците, а имаше и заточени като бунтовници. Но дядо Видю от Мъгла – 72 годишен старец, заявил в селската кръчма, че му е останало малко да живее, нека го заточат в Сибир, но той ще порадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, че да го помни народът. В села и паланки заочакваха с трепет уречения от дядо Видю ден.

Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяха заселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как се вълнуваше целият град, как с часове ходеше баща ми мълчалив и строг, как накрая реши, че ще иде.

И една заран ние, баща ми и аз, се понесохме на талига за село Мъгла.

То беше на 40 км от нашия град, но ние отидохме да чуем гайда. Не бяхме само ние: хиляден народ от всички страни бързаше към Мъгла. Няма да забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: „Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си”.

(Бр. 10/2022 на „Златоградски вестник“)