Анита ГЕОРГИЕВА

Пред магазина тази вечер засякох едно момиченце с корги.

Аз съм от хората, които спират, за да поздравят куче. Клекнах долу, да не го стряскам и изчаках то да дойде при мен. Поразговорихме се - с кучето това, с коргито и чак тогава се обърнах към човека му.

- Тука не съм виждала корги, много ви е хубаво кученцето.

А момичето ми се усмихна неразбиращо, та се усетих на мига.

- От къде сте?

- Украйна.

Доста време останах пред магазина, да си поговоря с тази неочаквана Украйна с тъжни очи, която ми се усмихваше повече, отколкото аз успявах да се усмихна, като си представях какво е оставила назад.

Поговорихме за кученцето, за моите кучета. Че идвам в магазина да им купя лакомства. За училището и кога е пристигнала в града. И дали тук ще остане тя с нейното корги. Девойче на 16. Мама е останала там, нея и кучето са пратили тук при роднини.

Не споменахме войната, но за нея си говорихме всъщност през цялото време. И за голямото неизвестно пред момиченцето.

- Откога живеете тук? – пита ме.

- Ами...цял живот... – казвам.

- И как е? Хубаво ли е тук?

- Хубаво е, ще видиш, че е хубаво.

- А хората? Хората добри ли са? Малко страшни ми изглеждат... Никой не се усмихва.

- Аа, това е друга история. Тук, ако се усмихваш ей така, без причина, те считат за човек, на който не може да се има доверие. Обичаи... Добри са хората, като ги опознаеш, ще видиш, че не спират да се усмихват. - Утеших я аз и се усмихнах за доказателство.

И очите на Украйна светнаха с плаха надежда, че е попаднала сред добри хора.

Като си тръгвах, тя просто ей така посегна за прегръдка. Гушнах я, както само дъщеря си прегръщам. Тази 16 годишна Украйна, застанала объркана с кученцето си пред магазина. На сигурно място в тоя малък намръщен град, в който живея цял живот, сред иначе добрите му хора.

- Вы очень милая женщина...

- Благодаря ти, девушка, добре дошла в България.

(Бр. 10/2022 на „Златоградски вестник”)