+ Интервю за портал „Култура.бг” на писателя Деян Енев с Ефим Ушев, редактор на „Златоградски вестник”, автор на книги с поезия и за историята на Златоград

. Кога се събуди поет?

- Може да не ми повярваш, че не се възприемам като поет, поне в традиционния смисъл на думата – човек, който ляга и става със строфите и се къса да ги издава в книги. Това е много важно, един поет трябва да пише и да издава, разбира се. Но бих казал за себе си, че повече преживявам поетически света, повече сънувам стиховете си, които може би няма и да успея да напиша. Показал съм обаче с това, което съм публикувал като книги, какво е за мен поезията, каква поезия бих искал не само да пиша, но и да чета. А аз се смятам за добър читател и ценител на поезия.

Буквално – събудих се една сутрин и отидох на упражнения по фонетика и диалектология в университета, при ас. Гинка Карабелова. Бях в първи курс. А там някой бе донесъл новия брой на в. „Комсомолска искра”, един много остър и поради това популярен вестник тогава. И там – публикавана страница със студентско творчество, включително стихове на двама от нашата група – аз и Коцето Райчев. Него обаче го нямаше и казаха, че отишъл да си чака хонорара. Аз пък потънах от неудобство сред ръкоплясканията на колегите, четоха ги, а Гинка, която ни беше нещо като курсова, ги определи направо като „творчески успех за групата” - нали курса ни беше разпределен в четири групи, ние бяхме трета, и все още никоя от другите групи нямаше публикации. Оттогава, знаеш - четения в 10 аудитория, четения в столицата на студентските словоблудствания – Шумен, публикации в „Отечествен глас”, сп. Пламък и пр. На 60-годишнината на Клео Протохристова през 2010-а, тя ми написа в юбилейната си книга: „На Ефим – за някогашната 10 аудитория, с продължаваща симпатия”. А в „Дупката” после се видяхме с Николай Заяков, който беше редактор на страницата с моите неща в „Искра”-та и му напомних, че е работил върху мен и дори ми е първият редактор, преди Бандеров даже...

От Пловдив ми е приятелството с поети като Данчо Велчев, Минко Танев, Краси Обретенов и, разбира се, с Динко Петков, който винаги съм смятал за най-добрия пловдивски поет. С него си „пишехме” стиховете по Главната улица, на него съм посветил и стихотворението „Поети”, той, между другото, ме въведе и във вестникарския занаят, защото тогава работеше в едно малко вестниче, а после ми сътрудничеше много сериозно в „Родопски устрем” в Смолян, в рудоземския вестник по-късно, с него започнахме и „Златоградски вестник” през 1990-а. Един прекрасен и вдъхновен, най-вече талантлив човек и приятел, на когото дължа много и му пожелавам да се възстанови напълно от здравното премеждие, което преживя наскоро.

Оттогава е и великото ми приятелство с Петър Манолов и жена му Вера, в неговия дом често бяхме заедно с Мирела Иванова, на чаша вино. Тогава сина им Манолчо беше 4-5-годишно, много красиво и мило момче, мотаеше се из краката ни и много го обичахме. По едно време заедно тримата с Мирела и Петър отидохме на стоп до Златоград и направихме литературно четене там, а залата, ако щеш вярвай, беше препълнена.

Такива четения в Златоград, още в студентското ми време, имахме и с Динко, с Минко Танев, с Владо Янев и др. Но един епизод от престоя ни с Петър Манолов и Мирела Иванова в Златоград ще щрихирам.

След четенето отиваме всички в легендарната местна кръчма „Черния кос”. С нас са и баща ми, екскметът Александър Ангелов, а и бъдещият кмет Серафим Брънгов. Кръчмето е на самия бряг на Голяма река, от прозорчето можеш да гледаш водите ѝ и на Петър много му хареса. Пиенето беше много, прибрахме се късно, а вкъщи се продължи, естествено. На другия ден ставаме към обед, всички малко махмурлии и на закуската Петър се майтапи с Мирела: „Вас май ви познавам отнякъде...” И се обръща към мен: „Кметът беше голяма работа, накара ме да рецитирам още... Изпихме обаче...около 3 метра от поречието на Върбица... Трябва вече да си тръгваме към Пловдив...”  

(Край)

Бр. 8/2022 на „Златоградски вестник”