+ Или за един изчезнал златоградски занаят, давал белия облик на града ни във времето

Розалин ХАДЖИЕВ

Горенето на кереч /вар/. Белосаните златоградски къщи, които всички помним с носталгия от детските си години, са свързани с един древен местен занаят, а именно с добива на вар. Получаването на вар, или както е известен по златоградски - ,,горене на киреч“, ставало в специално изградени пещи за горене на варта, наричана керечници. Такива ,,керечници“ имало на доста места в околностите на Златоград, където има естествени находища на т. нар. бел или керечов камень от варовикови скали.

По-известни са били керечниците в местностите Мишов дол /м. Рахора/ - там някога децата ходеха да берат кокичета, понеже поради влажния терен беше пълно с тях. Потомствен майстор по добиването на вар е бил стария Деляахмед, подпомаган от Менковалията Исен и от старите Дедьовци /Хъмо Дедьов/, Хаджоловци, Хашимовци, Лесковци и др.

Недалеч от Рахора, към месността Рупите, също е имало варница. Там са работили старите Хаджоловци и Аршиневци. Пак в този район, в местността Севастарово, където са старите Кафеджицки колиби, е имало и друга варница. Може би затова Кафеджиевци този район го зовяха ,,Бел камень“.

Варници е имало и в близост до Карафезовите, Нановите, Вунцовите и Мемовите колиби, а и на други места, напр. м. Белото камене, където е имало природни находища на варовици. Варница е имало и след кв. Табахната, в местността ,,Стимире“, в лъката на Върговци. Там добивали вар Юрчиевци, Върговци и други фамилии. Известна е варницата в близост до ,,Мемовския извор“, към Альовата колиба. Там са работили Шъковци, Деляахметьовци и Топаловци. Помни се и варницата към Человите колиби в местността Бучиварово. Там добивали вар старите Человци.

Изобщо в този занаят е била ангажирана много работна ръка - майстори и общи работници. Използвали се местните природоизточници /варовици/ и сухи дърва, добивани в близката околност. След ,,горенето“ на варовиковите камъни, чрез нагряване от топлината /до 80-100 градуса/, от изгарянето на клади от сухи дърва се получавала т. нар. ,,негасена вар“. Технологията е била много проста и вероятно непроменена още от времето на траките - правела се голяма клада от сухи дърва бук и дъб, върху кладата се нареждали варовиковите камъни, като своеобразна пещ. Така изградена се запалвала, като кладата горяла в продължение на два до три дни. По време на това ,,горене“, от варовика се получавала негасената вар.

След като изстивала, така приготвената негасена вар се е продавала. Идвали хора с товарни животни. Купували я суха, в чували и така я карали до най-отдалечените махали, където се ,,загасяла“ на място, в т. нар. ,,керечови ропи“.

Ропи имало под керечницата в Мишов дол - там използвали водата от дола и я загасяли. ,,Гасенето“ си е било вид химичен процес и никак не е бил безопасен. Така например старите хора помнят как Кадир Хашимов е паднал в керечовата ропа и получил големи изгаряния по тялото.

Гасената вар не е била никак евтина. По голямата част от населението я използвало само за варосване отвън и вътре на къщите и оградите си. В по-ново време негасената вар се карала вече с автомобили. Така един местен шофьор, превозващ негасена вар, получил прякора си – „Керечолу“. Няколко варници е имало в района на Пресока-Балали. Помни се, че там са горели кереч от родовете Галипови, Етюви, Дринката и др. От рода Галипови има възрастни хора, които помнят как като деца са вземали камъни негасена вар и са ги хвърляли във вировете на Баларицка река, която тогава била пълна с риба. С един прът разбърквали водата. При „гасенето” се отделяла топлина и водата завирала с побеляване. Рибата изскачала на брега и децата я събирали.

Варница е имало и над Ерма река, до Байрактаровите колиби. Там известни майстори били старите Байрактаровци, Топаловци и Гумаджията. Преди село Аламовци, под пътя, също е имало варница. Там също се помни как се е „горял“ кереч.

След 1950 г., при образуване на ТКЗС, добива на вар дори става кооперативна дейност. На един по-късен етап нуждите от вар се увеличават и се изграждат промишлени варници. Все още стоят такива на входа на Устово и на входа на Неделино. Известно е от химията, че варовиците са калциев карбонат. При загряването им в специално изградени пещи, при висока температура се получава калциев окис /негасена вар/ и се отделя въглероден двуокис. При започване на строеж на нов дом в миналото, почти във всяка къща се изкопаваше ,,керечова ропа“, където негасената вар се „загасяше” с много вода в специално сковано голямо дървено корито, в единия край с преграда от надупчена ламарина, през която се прецеждаше загасената вар в „ропата”.

Много търсен майстор за загасяне на вар бил Сано Келешов. В ропата загасената вар отлежавала и ставала като застинало масло. Тя периодично се наводнявала, за да се загаси напълно. След отлежаване, тя се покрива с един слой /20-30 см/ промит речен пясък и се използваше по-късно за приготовление на кереч /хоросан/ и за лепене /варосване/ на къщите отвън и вътре, почти всяка пролет.

От чиста вар нашите баби правеха ,,керечова мая“ - избистрена варова вода, в която накисваха плодове за приготвяне на сладко от сливи или на рачел от тиква. Накиснати в такава „керечова мая“, нарязаните плодове запазваха своята твърдост и не омекваха. Варното „мляко” /керечова каша/, се използвало широко за белосване и е най-старото средство за дезинфекция. В миналото, след като почине човек, задължително стаята му се е варосвала. Всяка пролет всички стаи, „окадени“ през зимния сезон, задължително се варосваха и така белосани отвътре и отвън, къщите ритуално посрещаха пролетните празници Великден и Гергьовден /Адралес/.

В наши дни сухата вар намира приложение и като калциева тор за варуване през есента и зимата на обработваемите площи, за зеленчукови култури. Това повишавало много плодородието на киселите почви, каквито са повечето почви в района на Златоград.

Добивът на вар има дълбоки корени още от времето на траките, а след това при римляните получава още по-голям разцвет. Ненапразно почти всички тракийски светилища и свети места почти винаги са свързани с високи варовикови скалисти върхове, като Белото камене над с. Старцево. Извесно е, че варовиците се използват и в металолеенето, при получаване и закаляване на стоманата. Нашите предци са предавали това древно знание през вековете, изполвайки умело природните дадености на родопския район.

(Бр. 6/2022 на „Златоградски вестник”)