Когато след отворянето на граничния пункт на вр. Костадин над Златоград златоградчани тръгнаха да пътуват из беломорските равнини и долини, в доста от заведенията на юг от нас виждахме да се предлага ястие с името „кукуреч”.

То е и един от специалитетите на таверната в съвсем близкото до нас с. Баните, Ксантийско, приготвяно по чудесен начин от нашите приятели - баща и син Шамсадин и Ахмед.

 

Убеждавани от тях, че това е чисто тяхно, специфично кулинарно приготовление, а аз знаех от опит, че то бе популярно и в нашата част на Родопите, останах доста изненадан, когато в някога издадената книга - „Из живота и положението на българите във вилаетите” (Пловдив, 1893, с. 39-40), преиздадена през 2013 г., чийто автор е нашия възрожденец Атанас Шопов, срещнах една живописно описана „Рецепта за кукуреч от село Дервент”. Което ме наведе на мисълта, че явно не само езика и песните, но и кухнята на нашите, откъснати дълго време от нас братя, е също така едно общобългарско достояние. И сега представяме на нашите читатели въпросната рецепта за т. нар. кукуреч. Ето я:

 

„...Бяхми в ожидание на изпичанието на ягънцата, когато на някои от другарите доде щастлива мисъл да се приготви една предварителна закуска, едно мезе, което аз до тогава не бях ял, нито бях слушал. Тая закуска беше тъй наречения “кукуреч“, редкия вкус на когото захванаха всички да хвалят.

– А що е това кукуреч? - попитах, - как се прави, що значи тая дума?

– Ще видиш, ще ядеш и ще приказваш! - ми отговориха. – Кукуреч е ястие, което след като яде человек, от приятност и сладости, става и казва: „Ку-ку“. Ето що значи кукуреч! - каза един от другарите, който, виждаше се, че е много пъти казвал “куку“ след ядението на кукуреча, защото най-много хвалеше вкуса и благоуханието му.

 

Всички чакахми да кажем куку,

 

а най-вече аз, защото за пръв път щях да вкуса от това ястие и щях да изпитам това благоухание. Приготовленията се заченаха и аз обърнах особно внимание, за да изуча как стая тая прехвалена закуска, след която человек от приятност се принуждава да вика куку. Отрязаха най-напред една дълга пръчка и я изравниха, което ми даде да разбера, че кукуреча ще бъде един вид шиш-кебап. Извадиха после всичките вътрешности на ягнето. Измиха хубаво чиръвцата, без обаче да ги режат. Оставиха цяла и кърпицата на ягнето. Взеха после сърдцето, дробовете и други още вътрешности, нарязаха, усолиха и нанизаха ги на дървения шиш. Между всяко късче туряха и по малко тълстинка.

Взеха после кърпицата и обвиха целия нанизан шиш. С чиръвцата после внимателно върз кърпицата обвиха от едната до другата страна шиша, така щото отгоре връз целия шиш не се виждаха освен чиръвцата, обвити връз другите вътрешности на ягнето. Приготвен по такъв начин, шиша захвана да се върти полечка-полечка край огъня.

 

Гъсто обвитите отгоре чиръвца

 

препятствуваха на тълстинките и на кърпицата, като се печат, да капе мазта им в огъня. Така щото мазчицата си попиваше в другите ягнешки вътрешности. Обвитите върз шиша чиръвца имаха и друго значение. Те запазваха да не излазя в изпарение същия вкус на вътрешностите, които по такъв начин бяха задушени и се пържеха в собствения си сос и меризма. Шиша се изпече и всички накусихми. Започнаха да се слушат на четири страни куку. И действително, кукуреча, опечен по такъв начин, притежаваше особен приятен вкус. Аз ядох с удоволствие и бях готов не веднъж да реча куку, защото беше сладко, най-вече там в клисурата, между двата върха, под стария явор и край студената вода.

– Колко ягнета и кукуречи е пекъл и ял тоя явор! - ми каза един от другарите.

Но, не ще да е това значението на думата кукуреч; ще да има друго някое значение.

 

Според разказванието, тоя шиш-кебап

 

обичали много арнаутите. Не е ли това арнаутска дума? Във всякой случай заслужава внимание и препоръка; всяка кухна би имала право да се гордее с кукуреча. И ако се введеше в листата на европейските гозби, без друго би трябвало да бъде задължително и “куку“ след ядението.

И въобразете си една богата трапеза с всевъзможни лакоми европейски ястиета, между които да личи и Дервентския кукуреч! Всичките тия ястиета по обикновению да бъдат написани на една листа, в конеца на която да има и заключението “куку“.

И всичките призовани редки гости да ядат и да стоят да казват задължителното “куку“. Оригинална би била подобна трапеза, не ли? Тя би била по-скоро трапеза на кукувици, а?“

 

(Бр. 6/2022 на „Златоградски вестник”)