+ Интервю за сайта „Култура.бг” на писателя Деян Енев с Ефим Ушев, редактор на „Златоградски вестник”, автор на книги с поезия и за историята на Златоград
. Харесва ми непримиримата ти гражданска позиция, която заявяваш във ФБ. Но Златоград не е София. Това носи ли ти негативи?
- Може да ти е чудно, но приемам публикациите си там като продължение на работата си във вестника. Който от седмичник, по финансови причини сега е едва ли не месечник, а от четири души, които го списваха, сега го правя сам. Затова и направих ФБ-страница на вестника, която доста бързо ооформи своя кръг от около 5800 последователи-читатели, което за една провинция не е малко. „Позицията”, за която говориш, е основна и съзнателна от самото начало на вестника, та и до днес. И с две думи този период в живота ми може да се изрази като „Борба за свобода”. За това да имаш право да кажеш на глас онова, което смяташ за нужно и правилно и да имаш трибуната за всичко това. При това не само за мен самия като редактор. Исках да приуча обществото около мен към правото на свобода и свободен изказ, с всеки брой да му казвам и показвам, че то Е свободно и нека не се плаши от това, че има наистина свободна, но и интелигентна трибуна, която е за всички. Това в едно малко общество разбира се, че не може да не носи негативите, но те не са обществени, а повече лични. Когато Владо Янев е идвал в Златоград, баща ми все му е казвал: „Кажи му, бе Владо, с целия град ме скара, всичките ми приятели се сърдят, не му пука от нищо и от никого...” Доколкото обкръжението на баща ми бе от повечето „силни на деня”, до които опираше всеки изнесен проблем, той е бил прав. Но какво общо има това, че някой се е видял във вестника в светлина, която не му е харесала, с общото развитие на общността в един малък град, към движението към по-открити и по-нормални отношения? Така и така го има вестника, да има поне някаква полза от него, а не да бъде цехов придатък към чиновническата върхушка, който се умилква у тоя и оня. Което естествено носеше проблеми лично за мен, за семейството ми, влизал съм в съда за едни или други публикации. Но нито веднъж не съм санкциониран за нещо, не съм осъждан. Така виждам и епизодичното си участие във ФБ, който смятам за огромно информационно пространство, с подбрано лично от теб обкръжение, пред което да казвам в кратки форми каквото мисля по интересуващи и вълнуващи ме проблеми. Но то е и възможност да представям града си, негова история или поне малки странички от нея, пред толкова много хора...
. Как ще характеризираш живота в далечната родопска провинция? Плюсове и минуси в сравнение с живота в столицата.
- С моя приятелка от София преди време стоим в едно златоградско бистро и си говорим, пита ме какво толкова правиш тук. Казвам правя вестник на хората. Абе човек, тези хора камъни ядат, ти вестник им правиш. Тези пари, които изкарваш тук за месеца, казва ми тя, аз ги правя в София, докато си щракам с пръсти през седмицата...
Друг път пак си говорим в кафене, с друга позната, пак от София. Тя ми казва нещо, което съм публикувал и във вестника – след всичките ми обиколки из Родопите, дори живях няколко години в Смолян, само в Златоград усещам градската атмосфера на модерния, нормалния град. Именно град със свое общество и облик, в който никой не те пита с каква религия си, откъде идваш, колко пари имаш, а гледат на теб като на човек, с когото можеш да си поговориш за всичко, без всякакви предразсъдъци.
И трето мнение да ти кажа – след откриването на изложбата на млада художничка, говорим си после и ми казва, че се е разходила из града и е била впечатлена колко добродушни и отзивчиви са били хората, от старата архитектура, която непременно трябва да дойде пак, за да си скицира нещо, от старите църкви и параклисите наоколо. И изведнъж ми казва, че за първи път е в град, разположен по бреговете и две реки, които в самия център на града се събират, откъдето продължават като една по пътя си...
Не знам как оценяваш тези впечатления, но може би понякога това са неща, недоловими и от самите местни хора, а аз самият често се чувствам като в чужд град, в който не само няма с кого да поговориш за книги, за поезия, но и няма въобще с кого да си говориш или да се разходиш. Самотата в малкия град е смазваща и само някакви духовни лични интереси могат да те спасят – от обезличаване, от примирение, от безразличие. Да не говоря какво и как е в София, оставям това на софиянци, но пак ще ти кажа за един „провинциален” случай, който едва ли е възможен при вас.
Преди да замина в Смолян за работа в тамошния вестник, работя в съвета за култура в общината в Златоград. Ще къртят поредния римски мост в една от махалите. Ходя из кабинетите на началниците, убеждавам да не правят това нещо, никой не те чува – ще се кърти и ще се прави мост от бетон. Пиша до тогавашното „Работническо дело”, текста излиза, воят е голям, ще ме уволняват. Моста е спасен. Минава известно време и решават вместо да го бутат, новият мост просто да легне върху римския. Така и стана, но поне и до днес може да се види и наблюдава най-старото римско съоръжение. Положението ми в общината става нетърпимо, защото по проблеми на културата в града публикувам статия в тогавашния в. „Култура” - воят отново е солиден, секретарят се кани да ме изселва, от смолянскто ръководство вече ни сочат с пръст, че вече и от София им се карали. Обаждам се на мой приятел от Пловдив, записва ме спешно с една група екскурзианти, заминавам за три дни в Румъния, докато отмине бурята. Връщам се, подавам заявление за напускане, заминавам вестникар за Смолян... Оттам нататък „одисеите”, разбира се, са други, че и повече. Но това е животът в провинцията – повече „на нокти”, отколкото „на крака”, защото всеки знае всеки, всеки опира до другия и е зависим от местното началство. Тежко ти, ако решиш нещо да се проявиш, познаваме и майка ти, познаваме и баща ти...
Идва 2011 г., отново ще къртим поредния римски мост, този път в центъра. Вече няма в. „Култура”, няма и „Работническо дело”, където и да пишеш, а писах къде ли не – погром, бездържавие, герберщина и герберски комунизъм! Събориха моста за три часа и половина, отляха си бетона, покриха и една прекрасна част от реката в центъра с бето, вкараха цялото движение от Смолян и Кърджали в самия център, до градския площад, за да продължава към граничния пункт с Гърция. Имаме най-мръсния център, най-болното население. Провинция, отчаяние, тъпотия! Това е. Остава ми утешението, че на корицата на последната част от „Златоградски страници” (2020), в целия си блясък в кадър от 1921 г., стои същият този съборен римски мост...
. С много грижа работиш за опазване на паметта и словесното богатство на твоя край, като не забравяш да държиш под око и стария български блян, Беломорието. Впрочем, можеш ли да припомниш, вероятно си добре запознат, с хрониката на договорките между България и Гърция, които ни осигуряваха излаз на Бяло море и как тази договореност беше проиграна?
- Мога, но хайде да не се правя на историк и специалист по всичко. Ще кажа само, че в края на миналата година, съвсем тихо и безшумно, мина 100-годишнината от предаването на областта Западна Тракия на Гърция и осъщественото след това етническо прочистване там от „българския елемент”. Оттогава започва и яростната и жестока гърцизация на останалото там българско християнско население, с не по-малка жар започва и турцизацията на българите с мюсюлманско вероизповедание, т. нар. помаци. Всъщност, да ти кажа, че на тази тема е посветена по-голямата част от споменатия том на „Страниците...”, който е 500 страници. Разделите са озаглавени „Златоград в Тракия и Беломорието – факти, връзки, тежнения”; и „Златоград в страниците на пътешественици, български учени и писатели”. Приложението е с прекрасни стари фотографии – от Солун, през Драма, Сяр и Ксанти, до Гюмюрджина, Дедеагач и Одрин. Преди този том обаче успяхме да издадем още две книги – едната за езика на местните българи в Ксантийско и Гюмюрджинско, отразен в т. нар. помашко-гръцки речник на Петрос Теохаридис; другата е със събран български родопски фолклор в Ксантийско, придружен с диск на автентични изпълнения на местни тамошни певци. С това искам да открия пред българската общественост, че освен Македония, имаме и друга, не по-малко болезнена рана и това е съдбата на българското население в Западна Тракия. Към която бяхме твърде безразлични и продължаваме да сме такива. И тези няколко книги са „хванали” едни жалки остатъци от българското огънче по тези земи, каквито са езика, фолклора, традициите; огънче, което вече не вярвам, че може да бъде „раздухано”. Но пък сме длъжни да го извадим на светло, макар и като история, т. е. останало в миналото и назовавано по всевъзможни начини, само не и българско. А фолклора им наистина е сред бисерите на българската словесност – и като поезия, и като изпълнителско изкуство, и като отразена историческа съдба. Напъните, обаче, хъсът на гръцката власт и общественост това наше наследство непременно да бъде представено за нещо друго, но не и българско, заслужава съжаление и горчивина. Защото е по същия оня познат ни югославско-скопски тертип на фалшификация на история, на език, на исторически нрави и етнотрадиции. Но най-крещящото и жалкото в тези процеси на вековна дебългаризация, е, разбира се, отсъствието на България в тях. И може би затова се случват успешно. Защото за работа с българите мохамедани държавата Турция направи специално свое консулство в Гюмюрджина. А гръцката държава, освен че издава помашко-гръцки речници и граматики, прави непрекъснати научни конференции и събира половина свят, за да работи по „проблемите” на помашкия език и помашкия фолклор...
(Краят на текста – в следващия брой)
(Бр. 6/2022 на „Златоградски вестник”)