+ Интервю за сайта „Култура.бг” на писателя Деян Енев с Ефим Ушев, редактор на „Златоградски вестник”, автор на книги с поезия и за историята на Златоград
. Разкажи ми за родителите си, за бабите и дядовците, за рода ти.
- Дядо ми по бащина линия беше тютюнджия. Но явно не само производител, а и експерт по тютюните, защото за такъв при оценките на продукция са го ползвали някои еврейски фирми при изкупуването, по спомени на татко. Помня, че неудържимо плаках при неговата смърт, бях на възраст горе-долу колкото „момчето от мензата”. Може би защото имаше събрани страшно много хора в двора ни и съм се изплашил, а може и да съм се укорявал така за белите, които съм правил и съм го ядосвал. Но дълго хълцуках и не можех да си поема дъх, задавян от сълзи... От баща си знам, че негов близък приятел е бил Пловдивския митрополит, по-късно български Патриарх Кирил. Не знам на какво се е базирало това приятелство, но от запазени стари снимки виждам, че Кирил често е идвал в Родопите – било за откриване на храмове и параклиси, било за юбилейни празници. Често до него на снимките е и златоградският народен представител в 24 и 25 ОНС Сирко Станчев, също голям благодетел на Златоград и приятел на местните първенци, дори става кум на местен младеж. Известна е неговата трагична съдба с разстрела на 1 февруари 1945 г., но тъй като присъствието на този човек в съдбата и историята на Златоград е също другата голяма тема, която ме вълнува и изисква отделно и специално внимание, сега само да кажа за дядо си Трендафил, че когато с баща ми и неговия съученик и състудент златоградчанин Динко Василев през 70-те години пътуват за Пловдив, дядо ги е помолил да отбият за малко в Бачковския манастир и отишли на пресния все още гроб на Патриарх Кирил. И баща ми си спомня как те двамата „младежи” с Динко го изчакали да се помоли за упокой на душата му. А като се върнал, само казал: „Беше много хубав човек, уважавахме се...”
Другият ми дядо пък помня с неговия много лош задух, за когото баща ми все се оплакваше, че не може да му намери лекарство, макар и да е аптекар и всичко минава през него. Просто нямаше и когато по-късно през 90-те години си направи своя аптека, майка ми сочеше едни „помпички” и казваше, че ако навремето е имало такива, дядо ми е нямало да си отиде така трагично, „без въздух”. Беше фронтовак, участвал във втората фаза на войната, но преди това е бил войник по Беломорието и на една снимка го има с майка ми, качена като малко дете на вилката на колело. Казваха, че са му го дали немците от службата и това като че ли е било първото колело в Златоград. А за бабите ми, о, това бяха най-добрите и най-хубавите баби, които може да има едно дете. И двете безкрайно духовни и емоционални, от тях са най-много записаните оригинални родопски песни в сборника ми от 2002 г. Когато ми ги пееха или рецитираха да ги запиша, все по някое време толкова се разчувстваха от съдържанието им, че се разплакваха. Запис на магнетофон и съответно транскрибиран по университетските канони дълъг автентичен, разказан от баба ми текст, бях предоставил като курсова работа по диалектология на проф. Йордан Иванов и това ми помогна много в един много тежък изпит, наричан от студентите „Британска енциклопедия”, поради обемността му. В последните години, тъй като знам, че тези записи се пазят в архива на университета, правих на два пъти опити да ги взема за презапис, чрез мои състуденти там, но все неуспешно. А биха били интересно попълнение на семейния ни архив – и като глас, и като текст на баба ми Елена, отпреди 42-43 години. От баба ми Ветка пък помня разказите за дракуси, пейгамбери и караконджули, които се спускат по комина, когато вали дъжд и блескат светкавиците. Това бяха много ритуални вечери, когато тя събираше всички деца, за да ни разказва много артистично маса страхотии, като целта, естествено, е да бъдем послушни, защото, нали, дракуса обичал само лоши и непослушни деца...
Вече си разбрал, че баща ми бе аптекар - интелигентен човек, много четящ, остави ми немалка библиотека, от чийто книги като ученици четеше цялата махала, особено томовете на Джек Лондон. По някое време започнаха да липсват книги, а не знам кой ги е взел. Хубаво е да се чете, каза ми татко, ама поне искай да си ги връщат... Изчезнаха обаче много ценни томове – този на Алън По, знамето на херменевтиката - „Смъртта на Вергилий” от Херман Брох, по-късно „Фашизмът” на Желев и още маса, за които мой приятел каза, че някой си прави библиотека. Много любознателен, местен патриот, докато бях в Пловдив татко искаше да проверявам може ли нещо за Златоград да се намери и преснима от спецфондовете. Така и така, казва, киснеш по библиотеката, виж дали може да излезе нещо „нашо”. И когато донесох препис на „Материали из Даръдерско” на Шишков, първата страница беше подписал с личния си подпис, четяха я групата около него, а на когото я дава казваше: „Видиш ли тука подписа? Четеш и връщаш, ей!” Един интересен случай имах с татко и „Фашизмът”, която после изчезна. Беше вече инкриминирана от властта и затова много популярна, а аз му я донесох от Пловдив. Той пък я дал на неговия приятел, кмета на града, който пък – на партийния секретар на общината. И двамата първи граждани я четяха тайно и бяха на път да станат и „първи дисиденти”. При срещите ни се смееха и казваха някак заговорнически: „Същото е! Каквото пише Желю за фашизма, това го правим от години и ние!” Така че, колкото и да бяха сложни отношенията с баща ми, за които не бих говорил, включително и политически, по книгите и историята бяхме съмишленици. Имам си своите угризения за смъртта му, които не ми дават мира и до днес, 10 години вече, защото искаха да подпиша съгласие за многобройни сърдечни интервенции, които в крайна сметка го убиха. А мой приятел, лекар в Лондон, когато му разказах, каза че това и това не е трябвало да се прави, лекарят просто се е изсилил да направи всичко наведнъж, от което едва ли е имало нужда. Ужасно е, на никого не го пожелавам...
. Как мина студентската ти младост в Пловдив? Кои ти бяха преподаватели, кои ти бяха състуденти?
- Едно безкрайно полезно време, колкото и кратко да се вижда то. За което сега си мисля колко пуст би бил един живот без онези студентски 4-5 години, които си остават неповторими в човешкия живот. И сега като се срещам, макар и не много често, с мои състуденти, си казваме, че сме имали голям късмет с преподавателите. Макар че това е може би при всички, всеки смята, че неговите професори са най-добрите. Но при мен така се случи - учителят ми от златоградската гимназия – Владимир Янев, още в първи курс на университета дойде при нас като асистент на проф. Иван Сарандев. И това е може би най-важния човек в живота ми. В гимназията веднага ме разбра, че не чета задължителната литература, но пък веднага разбра, че съм сериозен читател, на всичкото отгоре – и книги си купува. Което и от днешна гледна точка погледнато – не може да не впечатли един учител. Затова в училище мен ме изпитваше за току-що излезли български и чужди книги. А по това време дори имаше нов Нобелов лауреат и остана като гръмнат, когато разбра, че съм го чел. Това беше Сол Белоу, което окончателно го привърза към мен. Владо Янев е човекът, който още в гимназията ми подари и вече четях трите тома с „Опити”-те на Монтен, които, спомням си, ми надписа с едни думи, които могат да са образец за човешко послание: „На любимия ученик и прекрасен приятел, с пожелание никога да не се бои от съвършенството, защото все едно – никога няма да го постигнем. Но трябва да се стремим нежно и яростно към него! Да пребъдат вечно приятелството и изкуството, надживяващи смъртта! Горе сърцето! Златоград, 20 в., 16.40 ч., Вл. Янев”. А на другата страница добави думи, за които каза, че са на златоградския писател Станислав Сивриев: „И бистро гледай, Ефиме!” После - заедно направихме научна конференция за Станислав Сивриев в Златоград, учредихме и национална награда на негово име. Янев написа предговори и рецензии за три от книгите ми по-късно и като че ли наистина приятелството ни продължи и продължава и до днес. Затова на представянето на две негови книги преди година в Пловдив, му подарих ксантийско вино, гюмюрджинско кафе и току-що излазла нова златоградска книга, на която написах: „На Владимир Янев, който ме научи да чета Монтен, Достоевски...и Станислав Сивриев!”
А преподаватели в Пловдив ми бяха още доста, все забележителни хора – Клео Протохристова, с която свързвам интереса си към Дидро и писанието си тогава за него, Светлозар Игов, Дочо Леков, Борис Симеонов, Бистра Ганчева, Огнян Сапарев, Венче Попова, Юлия Николова, която бе първата ми преподавателка, поканила ме лично след толкова години да участвам с моя статия на научна конференция, излезнала по-късно и в сборник, Гинка Карабелова, езиковедите Иван Куцаров и Пеньо Пенев и колко още, към които изпитвам непреодолим респект. Не мога да не спомена специално обаче наскоро починалия Атанас Бучков – един колкото скромен, толкова и страхотен човек, който ни водеше упражненията по литературознание. Той пък беше първият, на когото си доверих да прочете мои стихове и мнението му беше добродушно и честно, в смисъл, че все още няма тук стихотворения. По-късно често се виждахме и разговаряхме в народната библиотека, казвах му какво чета, а когато впоследствие му дадох други стихове, веднага каза: „А, сега добре, значи библиотеката добре ти се отразява...” За един студентски празник Бучков занесе за лит.-страницата в тогавашния „Отечествен глас”, списвана от Александър Бандеров, връзка студентски неща, между които и мое. За щастие, сред одобрените бях и аз, за нещастие – не точно онова, което аз исках да излезе, а друго, „проблемно”. Помолих Бучков да го свали, оказа се, че вече е набрано и не може. Тогава му казах защо е проблемно – върху стихотворението бяха работили двама души и аз нямах съгласието на другия колега то да излезе от мое име. Това вече реши всичко – стихотворението бе свалено и на негово място излезе нещо от „резерва”. Така един колега от горния курс, Божидар Грозев, реши проблема със своя дебют, защото подбраното беше от него. Много по-късно, когато в Смолян Наско Бучков представяше първата ми книга, той със задоволство отбеляза присъствието на същото свалено от в. „Глас” стихотворение. Не само защото много му беше харесало, но и защото наистина разбра, че „проблема” с колегата, намесил се в стилистиката му, вече бе разрешен. И наистина, проблемът беше просто морален...
Когато споменавам нашите преподаватели от университета, с какви хора сме общували и са ни били за пример, тогава чудно ли е, че само година-две след завършването ни, университетът бе „окупиран” от мои състуденти, започнали работа в него след конкурси, а малко по-късно и управляван от тях, буквално. Защото не само от нашия курс, но и в нашата прословута трета група, бяха днешните вече проф. Живко Иванов, проф. Ваня Зидарова, проф. Жоржета Чакърова, проф. Тони Джельова, проф. Аделина Странджева. Галя Христозова от нашата група е професор и ректор на Бургаския свободен университет, Георги Митринов е доцент в Института за български език. За малко в групата ни беше днешният голям наш поет Румен Денев, който след първи курс замина и продължи в Литературния институт в Москва. Но затова пък в групата ни беше и остана непоправимия бохем и писател, автор на десетина книги, между които и романът за художника Иван Милев, Веселин Стоянов (Бог да го прости, последната ни среща беше в родния му Казанлък година преди да почине, тогава се уговаряхме да го водя за малко лечение с минералните води в Гръцко, до Златоград). Може още да изброявам, но като че ли е достатъчно, за да се гордея както с преподавателите, така и със състудентите си... (Още от интервюто – в следващия брой)
(Бр. 4/2022 на „Златоградски вестник”)