Даниела ГОРЧЕВА

Авторът на тези спомени е Стефан Българов, българин от украинска Таврия, който става математик и журналист, а по-късно се преселва в България. За жалост съдбата на повечето от потомците на таврийските българи е много трагична. Едни измират от масовия глад през 1921-1922, други страдат от „разкулачването” и са изпратени на заточение през 1929 г., а оцелелите след Втората световна война са депортирани в Сибир. През 1942 година близо две хиляди таврийски българи успяват да се завърнат в родната си България, където получават подслон и препитание, но само две години по-късно – след съветската окупация на България през 1944 г., по нареждане на Сталин те са арестувани от комунистическите власти и безмилостно предадени на съветските. Ето това са малка част от делата на "всякога проклетата Русия" (по думите на Раковски).

„Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, да не играем народните си хора, че да заспим и умрем като народ…

През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа. И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяха бозаджиите наши „вилаятчии” или „велаклии”, както се наричаха у нас гурбетчиите македонци.

И на лятото – година след руското забраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Таврида се сътресе от една вест: гайдарят дядо Видю от село Мъгла се решил да изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото!

В началото на забраната имаше българи пребити от бой в участъците, а имаше и заточени като бунтовници. Но дядо Видю от Мъгла – 72 годишен старец, заявил в селската кръчма, че му е останало малко да живее, нека го заточат в Сибир, но той ще порадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, че да го помни народът. В села и паланки заочакваха с трепет уречения от дядо Видю ден.

Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяха заселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как се вълнуваше целият град, как с часове ходеше баща ми мълчалив и строг, как накрая реши, че ще иде…

И една заран ние, баща ми и аз, се понесохме на талига за село Мъгла. То беше на 40 километра от нашия град, но ние отидохме да чуем гайда… Не бяхме само ние: хиляден народ от всички страни бързаше към Мъгла… Няма да забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: „Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си.”

(От спомените на Стефан Българов,

сп. „Културно единство”, 1908 г.)