+ Интервю за сайта „Култура.бг” на Деян Енев с Ефим Ушев, редактор на „Златоградски вестник”, автор на книги с поезия и за историята на Златоград

. С какво помниш златоградското си детство? Какво момче растеше?

- Помня от разказите на баща си, как неговото детство е преминавало в чести прескачания до днешните ксантийски селца, които тогава са си били чисто златоградски и където са били т. нар. Даръдерски минерални бани. Особено ярки бяха в детската му памет спомените за римските мостчета, които преминавали с каруцата и как в изворите там си сварявали яйца, тъй като някои са с близо 90 градуса горещина на водата; как имало един стар каменен мост, под който минавала чистата, пълна с риба река, а близо до него скалата, под която играели, защото от него не само скачали в хладката река, но оттам се стичала като водопад горещата вода от близкия извор. Също толкова ярки бяха и спомените му за самия град Ксанти, хановете и кафенетата, които обикаляли с баща му... Моето детство явно не е било толкова живописно, свързвам го повече с безкрайните златоградски реки и множеството дълбоки вирове по тях, по чийто камъни изгаряхме през лятото и се връщахме с посинели от кисненето във водата устни. После бях страстен рибар, правех си въдица от права върбова пръчка, на която прикрепях кордата с кукичката и често се прибирах вкъщи не само с големи „навърници” с риба, но и с нарязани от стъкла по реката крака, белези от които още имам, тъй като се случваше да ми шият ходилата в болницата.

Разбира се, детството си свързвам и със старата ни къща в центъра – един прекрасен архитектурен възрожденски образец за цялото семейство, с дълбокия кладенец в среде калдаръмения двор, с много студена вода, която вадехме с дървения върток; със стаята върху еркерите, която гледаше към Голяма река и която всички деца с любопитство следяхме как се покачва и наближава каменните стени на къщата при по-продължителните дъждове... Цялото това великолепие на старата ни къща изчезва изведнъж, с едно глупаво решение на властта от началото на 80-те години на 20 в., когато тя, заедно с още 3-4 съседски, подобни по великолепие къщи, съставящи цял един сходен архитектурен ансамбъл, е съборена, за да се предаде терена на разрастващото се минно предприятие. Което пък тогава там започва да си строи огромна административна сграда на десетина бетонни етажа, която днес може да съзерцавате – доволно ненужна и неизползваема на 90 процента. Но тъй като проблемът с непрекъснатото рушене на старини и ценности в Златоград е трудна и болна за мен тема, ще прескоча с още един спомен от детството ми, свързан обаче...със София. Аз съм още хлапе в детската градина, а братовчед ми Славчо е „гладен” студент по специалността ядрена физика. Заедно с неговия по-малък брат Альоша тръгваме много рано с автобуса за Мадан, откъдето сменяме за Смолян, оттам за Пловдив, откъдето е рейса за столицата. Разбирай – тръгва се в 5 ч. сутринта, за да пристигнем в 7-8 ч. вечерта и предварително съм подготвен, че ще ходим в ЦУМ, за да ми купят оттам палтенце и бомбе. Там обаче двамата братя решават да си направят майтап, като след изкачване на ескаватора се скриват някъде и ме наблюдават. Аз оставам сам, усещам ужаса на самотността в преминаващите покрай мен потоци непознат народ и се разплаквам. Тогава те излизат, успокояват ме и се оправдават с нещо и след покупката ме водят да ядем в мензата. Там обаче не намират пукнат купон, пробват неуспешно и със системата „Търси се” – за незапознатите да поясним: не си успял да си купиш навреме купон за храна, затова викаш известно време „търси се, търси се” и ако някой има купон вповече, продава ти го. Аз, пъдпъдък, мотаещ се из краката на студентите в мензата, гледам неразбиращо отчаянието на братовчедите ми, че явно ще си останем гладни, и изведнъж с тънко, детско гласче извиквам, та прокънтя: „Търси се!” От този момент привличам вниманието и дружелюбните смехове на множеството и към мен се насочват маса купони, всеки иска да помогне на едно дете с новичко палтенце и бомбе. Това внимание продължи и в самато столова, където засмени лелички в бели облекла, явно от кухнята, ни носеха чинии с разни сладкиши, което още повече ме стъписа и затова героично отказвах...

Да спомена обаче и един не толкова детски спомен. Бях в 7 клас, когато в час по история влезе директорът на училището и поиска от учителката да ме освободи за малко. А в кабинета му ме чакаше един солиден другар от МВР, т. нар. „педагогическата стая”, отговаряща за „противообществени деяния” при децата. Каза ми, че съм извършил нещо много лошо и ако не се поправя, това ще ми остане като „петно за цял живот”. случаят е такъв, че аз, тийнейджърът меломан, бях написал и изпратил писмо до музикалната редакция, представете си, на Радио ББС-Лондон. В което исках да ми изпратят плоча на Бийтълс и Ролинг Стоунс, защото в България ги няма... И до днес си спомням, как с цялата си наивност и „овчедушие”, може би, отидох в пощата и представих плик с адрес Лондон, а жената само ме погледна и ми каза колко да платя за пощенска марка. Това естествено веднага е хванато, още повече, както разбрах преди няколко години, самият тогавашен началник на пощата е бил секретен сътрудник на ДС, със съответния псевдоним. Оттук нататък започна един психологически тормоз – на всяко комсомолско събрание името ми бе четено в докладите като поддал се на империалистическо въздействие елемент. Наистина „петно” което ме следваше, преживявах си и подигравките на съучениците ми, дори мисля, че това е причината МВР на два пъти да не позволява на баща ми да замине на екскурзия в Турция със събствения си болничен колектив. Което също му се отразяваше болезнено, повече като недоверието, хранено към него. Малко по-късно, вече завърнал се „млад спациалист” от университета, на покана от мой приятел в Атина да го посетя, получих категоричен отказ от окръжното МВР в Смолян, ходих и лично при ген. Кисьов с поканата, който само дето не ме изгони - „Не може!” Само личната намеса на златоградския ДС-началник пред генерала в Смолян осигури това пътуване, но една вечер татко ми каза: „Бях в милицията, казаха ми, че ако не се върнеш от Гърция, целия ни род ще бъде унищожен. Докато ги слушах, краката ми се подкосиха, не вярвах, че е възможно да ми говорят по този начин...” Разбира се, на мен и през ум не ми е минавало да не се връщам, дори едвам дочаках края на десетия ден, когато в билета бе отбелязана датата за връщане. Пък за какво да стоя, забележете – за това пътуване българската банка ми бе продала 20 (словом – двадесет) долара и не искаше и да чуе за повече... Толкова струваше един панталон, тип дънки, който аз си купих още на другия ден след пристигането ми и вече не можех и една кола да пия. Цели десет дни в чужбина, така беше...

Но „петното” явно си вървеше с мен, защото вече в Смолян, през 1988 г., разбрах със сигурност, че телефона ми вкъщи се подслушва – след едно обаждане до Свободна Европа една късна вечер, просто зазадох някакъв въпрос на обявен от тях телефон, не минаха и ден-два и от златоградското ДС ми се обажда едно познато лице, като в продължение на има-няма 30-40 минути ми обяснява да внимавам къде звъня и че „социализмът трябва да го пазим и да внимаваме да не се поддаваме”. След няколко години, когато вече бе създадена Комисия по досиета и всеки можеше да подаде чрез МВР да си види „досието”, бях първия в града, който подадох искането си и получих отговор с бланка и обяснение, че съм бил разработван „по линия на антидържавна пропаганда”, при това – от ДС-Пловдив, но материалите са унищожени по чл. едикойси, на закон някой си...  (Още от интервюто – в следващия брой)

(Бр. 2/2022 на „Златоградски вестник”)