+ Лъжата е не само морално неприемлива, тя руши демокрацията...

Даниела ГОРЧЕВА

Глюксман напомняше, че вечно закъснялата и неохотна намеса на Запада винаги ни струва много скъпо: „Аз съм чувствителен спрямо нещо много типично във всички случаи, които ми цитирате, защото вие казвате, че Западът се е намесил в Сърбия. Да, наистина, но чак след десет години и след като 200 000 бяха убити, а повече от един милион изгонени от домовете си и превърнати в бежанци извън границите на страната - имам предвид косоварите.

Трябваше да чакаме акцията срещу Милошевич десет години. Това, което имам предвид, не е точно времетраенето, а е по-скоро отказът на Запада да се намеси, отказ, който е общ и който е първата реакция на западните държави. Това се отнася, разбира се, и до Афганистан, защото талибаните бяха оставени да вземат властта, да мъчат и унижават жените, да унищожават произведения на изкуството и т.н. Трябваше да се случат атентатите в Манхатън, за да има намеса в края на краищата. По същия начин със Саддам Хюсеин, изтекоха повече от десет години от първата война в Кувейт през 1991 и намесата през 2003 г. Във всички тези и други случаи Западът не искаше да се намесва не само защото всяка намеса е рискована и струва жертви, но и защото Западът не беше загрижен, защото имаше тенденция да се мисли, че западните държави живеят в сигурност и че това, което става в Афганистан или в Чечения, са атавистични борби.“

По повод честванията в Москва през 2005 г., френският философ не скри огорчението си че в сравнение с 1995 г. западните лидери са направили отстъпление, отивайки в Москва да отдадат почест пред руската армия, опозорила се с военни престъпления в Чечения:

„Съвсем просто казано, смятам, че тази армия носи на своя мундир позора, че за пръв път след Варшава 1944 друга столица от неколкостотин хиляди жители (Грозни наброяваше 400 000) е срината със земята. Варшава беше унищожена от Хитлер като наказание за своето въстание. Грозни, столицата на Чечения беше срината от руската армия като наказание за своето желание за независимост. Намирам, че в тази прилика има нещо, което би трябвало да възпре западните политици да вдигат наздравица с руските си колеги, тъй като в шампанското им има капки кръв.“

Наистина, тогавашното честване на 9 май 2005 г. в Москва като че ли се превърна в лакмус за морала на западните лидери. На полските и балтийските държавници се наложи да припомнят и на Русия, и на света, че техните страни са първите жертви на престъпния сговор между Съветския съюз и нацистка Германия, с който започна Втората световна война и че за тези народи натрапеният им след края на войната комунизъм беше не освобождение, а поробване и че никак не са склонни да забравят насилието, окупацията, депортациите, масовите убийства.

Всъщност, за разлика от България, където тоталитарната пропаганда така се е просмукала в общественото съзнание, че заедно с изличената национална памет, сякаш е заличена и разликата между добро и зло, основният обществен дебат в балтийските държави и в Полша не се въртеше около това дали съветският тоталитаризъм е бил добро или зло, там спор нямаше. Дебатът беше как да се постъпи най-добре: дали държавните им глави трябва да бойкотират празненствата или напротив - да отидат в Москва, само за да напомнят публично за престъпното им завладяване от СССР.

Защото, както писа по повод зверствата в Катин Наталия Горбаневска, макар истината да е казана, лъжата е все така жива. За да бъде лъжата все така жива, въпреки че истината е казана, роля играят създадените митове за Втората световна война, които подхранват масовото съзнание много по-силно от фактите и почтения исторически анализ.

Но лъжата е не само морално неприемлива, тя руши демокрацията. Защото една лъжа или премълчана истина, влачи след себе си други лъжи – и по-малки, и по-големи. И от лъжа на лъжа накрая неминуемо се стига до ограничаване на свободата на словото и научната мисъл, до проникване на вируса на тоталитарното общество в демократичното.