Александър СТОЯНОВ

 

 

След броени дни ще започне седми месец от руската инвазия в Украйна и началото на най-голямата война в Европа от 1945 г. насам. Войната в Украйна е ужасна трагедия. Тя е катастрофа за самата Украйна, но и за Русия и руския народ. Тя е трагедия за Европа и за света. Във време, в което трябва да се борим с климата, пандемията и заплахата от световен глад, егото на една олигархична клика запрати света ни в един от най-мрачните периоди в най-новата ни история.

 

В България войната в Украйна предизвика буря. Тази буря засегна нещо, което отдавна не беше трепвало - българската душа. У нас много се говори за "руската душа", но малко се коментира българската. Исторически погледнато, българската душа твърде дълго е била възпитавана и дори тренирана по команда да харесва Русия и всичко руско. Не говоря тук само за тоталитарния режим на БКП. Русофилията е изключително силна сред българите още от средата на XIX век, въпреки призивите за трезвост и скептицизъм, издигани от хора като Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов и Стефан Стамболов. Този процес се запазва дори и след Първата световна война, в която с Русия сме врагове. След 1920 г., СССР се превръща в модел за подражание на немалка част от младото поколение не само у нас, но и по света. Идеята за сбъдване на социалистическата революция е примамлива и не угасва напълно нито след Гражданската война в Русия, нито след налагането на Сталинския режим след 1927 г. За бедните, онеправданите и идеалистите, СССР става символ на алтернативната държава, държавата на народа. След 1944 г., аурата на победител във Втората Световна война и на "спасител на Европа" издига СССР в очите на следвоенното общество. После вече любовта към Москва се превръща в дирижиран процес, налаган със сила от тоталитарния политически апарат в Източния блок.

 

През 1989 г. България излезе от

сянката на СССР, но не успя

 

да излезе от сянката на руско-съветското културно-политическо наследство. Поколение след поколение бяха индоктринирани ако не в любов, то поне в страх и преклонение пред мощта на "най-голямата държава на Света". Руската култура остана ненадминат еталон в часовете по литература в училище, в театралната критика, в начина на изразяване на политиците ни - щедро подхранвани като младежи от партийните нравоучения. Процесът на скъсване на България с пъпната връв, която продължава да я свързва със съветското минало, все още не е завършен. Бизнес връзки, енергийна зависимост, политически васалитет - всички тези неща са на лице.

Това, което се промени, обаче, е Украйна. Войната в Украйна разтърси българите.

Не като анексирането на Крим и битката за Донбас - тогава безкритичната русофилия взе връх в нашето общество, подхранвана и от желанието на втория кабинет Борисов да се прави на мост между Изтока и Запада. Някак си българина възприе случващото се тогава като справедливо - "руснаците се бият за земи, населени с руснаци", "границите на Украйна са изкуствено създадени от Хрушчов" - опорките, спускани от кремълските тролове бяха непоклатими в очите на средния Ганьо.

 

Какво се промени?

 

За осем години българското общество преживя много. Появиха се нови тенденции и нагласи, политическата среда стана многополюсна. Путиновата външна политика изпя своята лебедова песен в Сирия през 2016 г., но все повече и повече скептицизъм се трупаше у нас на фона на тежките вътрешни репресии (2018 г.), активизирането на Алексей Навални, политическите убийства на критици на режима, както и засилването на многообразието от интерактивни източници на информация. Политическите провали на българския управленски елит, постоянните критики от ЕС, разклащането на социалната среда от пандемията и очевидното разминаване между онова, което пише във вестниците и се говори по телевизията, и това, което реално се случва в света около нас, направи българина по-малко податлив на манипулации. Политическата криза след падането на Третия кабинет Борисов също задълбочи критичното мислене на българина. Като цяло, дори болшинството от народа да остава подвластен на сериозни емоционални натрупвания, наследени от миналото, броят на разсъждаващите и онези, чийто илюзии за "златното соцминало" бяха разбити, нарасна.

Всичко това доведе до ситуация, в която опитите на вечните приятели на Русия у нас - журналисти като Петър Волгин и Мартин Карбовски (щях да кажа и Кеворкян, но подозирам сериозно, че профилът във Фейсбук не е негов), политици като Костадин Костадинов, издатели като Петьо Блъсков и Недялко Недялков и прочие хора, не успяха да докоснат онези струни от българската душа, на които русолюбивите свиреха така изящно през 2014 г. Организации като ВМРО и Атака, явни привърженици на Путин до неотдавна, бяха като цяло смълчани. Други експерти и анализатори, които до 2020 г. разглеждаха Москва като гарант за световния мир и решаване на Близкоизточната криза изведнъж смениха позициите си на 180 градуса. Въобще последната половин година беше време забавно, изпълнено с жалки публични спектакли и опити за лъскане на имидж. Който има очи е видял, който има разум е разбрал.

Обратно в обществото - мнозина от тези, които симпатизираха безропотно на Русия, бяха принудени да се замислят. С изненада съм чувал от хора, които десетилетия наред са гледали на Москва през розови (или по-скоро червени) очила, да задават сериозни въпроси и да отричат правото на Путин да потъпква суверенитета на една свободна държава. Макар силата на тези съмнения да избледнява с избледняването на конфликта от информационния поток, семето на преоценката е посято.

 

Насред трагедията, която

войната в Украйна донесе,

 

тя донесе и една голяма полза за България - шансът да скъса веднъж за винаги със сляпото си преклонение към Русия. Такова сляпо преклонение българинът не изпитва към никоя друга Велика сила и никога не е изпитвал. Да се дават примери с американофилия тук би било смешно. Едва ли има и двеста души в България, които да се прекланят пред САЩ така, както онези, които се изсипаха с руски знамена на Шипка за националния празник, или твърдят, че войната в Украйна е отбранителна за Москва и е предизвикана от НАТО (на което ние сме член, в случай че някой е забравил).

С цената на украинските жертви, ние получаваме правото да преосмислим своята национална идентичност, миналото, настоящето и бъдещето ни. Не трябва да има никакво съмнение - единствената "-фѝлия" у нас трябва да е българофилията. Но за да обичаш истински своята родина, трябва да признаеш какви са нейните приоритети, какво искаш да бъде нейното бъдеще и кои са ценностите, които трябва да изграждат нашето общество. Десетилетие след десетилетие, сляпото ни преклонение пред Русия доказа, че чуждопоклонничеството не е пътят към щастие и просперитет.

Да копираме чужди политики и идеологии е същото като да копираме чужда музика, литература и изкуство - евтино подражание на нещо, което не е част от българската душа. Пътят напред минава през критично мислене, съмнение и внимателно претегляне на ценностите ни като общество. Дава ни се златен шанс, който малко народи и общества получават. Цената се плаща не с нашата кръв днес и ще бъде проява на върховно безумие да пропилеем този златен момент да бъдем преди всичко хора и преди всичко българи.