+ Интервю за сайта „Култура.бг” на Деян Енев с Ефим Ушев, редактор на „Златоградски вестник”, автор на книги с поезия и за историята на Златоград
През ноември 2021-а дадох интервю на писателя Деят Енев, който води своя седмична рубрика в елитарното сп. „Култура”. Казвам „елитарния”, предвид неговата ограничена аудитория, разглеждащ аналитично предимно проблеми на българската култура. Поради големия обем на текста, не съм смятал да го предлагам на читателите на „Златоградски вестник”. Но правя това сега, единствено поради настояването от мои пловдивски приятели и читатели. В настоящия брой е само началото от разговора, публикуван в два последователни броя - на 1 и 8 декември `21 г. и в електронния формат на списанието. От следващия брой ще върви прозължението му. ЕУ
. Как ще опишеш Златоград на човек като мен, който не е стъпвал там?
- Понеже си духовен човек, човек на словото, някога съм го казал в едно стихотворение от първата ми стихосбирка „Кръг”:
След топлите прегръдки на поетите
луната слиза
бяла,
уморена.
И тази вечер
пак ще си почива
в атлазените пазви
на Върбица...
Като човешки стъпки
във погледа ми изтъняват уличките.
А къщите, белосвани през вековете,
очите ми премрежват
с белотата си...
За малко времето се е поспряло тук
- сякаш песъчинка в мида...
И тъжно е при чувството,
че утре няма да ме има,
когато се превръща вече
в голям,
прекрасен
бисер!
Това обаче е лиричния, дори прекалено романтичния поглед, за да те привлека за приятел на града. Ако вече си станал такъв, обаче, бих ти казал и малко от истината за него, което съм включил във втората ми сбирка – „Аз съм”:
...И ето,
четвърт век
все се връщам отнякъде
в един несъществуващ,
измислен бял град...
И всеки път
вселената на моята сетивност
се присвива,
просмукана от думи, думи...
Тогава мислите ми
се възправят срещу мене,
за да питат за поредната нечестност.
Ще признаем ли,
приятели мои!
Подпечатан е вече
и петият восък –
няма как под олтара да влезем.
Онемяло е звънкото слово
в този бял град...
Може би
до следващото тръгване...
Като „петият восък” е, разбира се, „петият печат” от „Откровение Йоаново”, за душите под олтара, на онези, заклани при опазване на Божието слово. Но и от това, не се заблуждавам, едва ли би добил представа за живота в един провинциален български град. Някога на гости тук ми беше писателят Димитър Вълев и прекарахме цяла нощ в приказки в единствения тогава ресторант, а в книгата с разкази, която ми подари, написа: „...за спомен от толкова хубавия ден в Златоград”. Когато го изпращах ми каза нещо още по-простичко: „Ушев, убедил съм се – малкият град е голямата работа...” Но и това е „погледа” на госта, откъснал се за миг от столичната шумотевица.
Когато в самото начало на 90-те години откривахме първа директна автобусна линия до София, лисвайки менчето с вода, кметът каза като на майтап - следващата линия, която ще открием, ще е до Ксанти. Не мина много време и така лелеяната „линия” до Ксанти наистина я окрихме, защото вече десет години имаме граничен пункт с Гърция, с което Златоград си върна някогашната средищна роля на център, еднакво отдалечен от няколко града – на 60 км от Ксанти, на 60 км от Смолян и на 60 км от Кърджали и Гюмюрджина. Това е естествения географски и исторически център в този родопски регион, чиято околия до 1913 г. се е простирала до днешното селце Синиково, само на десетина километра северно от Ксанти. За „безброй друмове към Беломорието в района на Даръдере”, пише в своите изследвания още Стою Шишков. И естествено има предвид и множеството вековни римски мостове и мостчета по тези друмища, свидетелство за древност, за търговска оживеност, за живот, нашите „знаци по пътя”, редом и с римските бани с техните характерни кубета, пръснати наоколо, включително и в самия Златоград. Друг въпрос е колко от всичкото това наследство е останало днес, как сме се отнасяли и продължаваме да се отнасяме с него – като ревностни пазители или като варвари. Все във връзка с тази тема съм построил и публикувал моята хипотеза за произхода на името на града (Даря даре/Деридере до 1934), който съвсем не идва от турски, а е с древнобългарско, персийско прозхождение и означава „Врата на водата”. Където отново се съдържа и връзката с „Голямата вода”, с Беломорието...
(Още от интервюто – в следващия брой)
(Бр. 22/2021 на „Златоградски вестник”)