+ Или как скопска „историчарка” поиска от музей в Истанбул да запишат като „македонско”, отбелязаното там като „българско” „Черешово топче” от времето на Илинденското въстание от 1903-а...

 

Ефим УШЕВ

 

 

Както пише макеисторичарката Велика Ивковска, когато получила „дозвола” от генералите в Анкара да посети и заснеме „черешовото топче” от Илинденското въстание, намиращо се във Воения Музей Харбийе в Истанбул, тя била много учудена, че те и двете се водели там „бугарски”... Направила им забележка, че са сбъркали и помолила да се поправят „грешките” и да се запишат „македонски”.

 

Така, редом до бележката от 1903 г., където двете дула от „черешовите топчета” са прилежно записани като „Булгар”, се поставя и нова бележка, с дата 2014 г., където е отбелязано прекръстването: „Македон”...

За читателите обаче ще бъде интересно да прочетат целия разказ на г-жа докторантката Ивковска, при това именно днес, когато в РСМ тържествено се чества Илинденското въстание на македонските българи. Разказ, който тя е публикувала в сайта „Пътувания низ Македония”. И където не се учудвайте, че за нея е по-важна „вистината от април 2014”, нежели от Илинден 1903-а. Ето го:

 

„Еве я вистината...”

 

Велика ИВКОВСКА

Скопие

 

Знаейки, че във военият музей в Истанбул се намира черешовото топче, символът на Македонското непокорство, заедно с моят син отидохме лично да го потърсим и да го видим. Разглеждайки всичкият арсенал на оръжие от всякакъв вид, пленено от вековните Османлийски завземания в битки, не успях никъде да го намеря в богатите музейни сбирки. Помислила, че може би съм го отминала, без да го забележа, се обърнах към един от служителите в музея, който ми каза, че черешовото топче не е дял от постоянната изложба на музея, заради материала, од който е изработено и че се намира в депото на същият.

Поисках да ме заведат до депото да го видам, но между другото ми казаха, че за да се влезе там, потребна е специална „дозвола” от Върховния Щаб на турската армия в Анкара. С помощта на госпожа Гюлшен Арсланбога, към която ме упъти един от генералите, работещи в музея и която е историк в отдела за „топовските” оръжия и пистолети, написах молба до Върховния Щаб в Анкара, в която искахме да ми се позволи да го видя и докуметирам топчето, за моите потребности като тогавашен докрорант на Университетът в Истанбул, като част от научно-изследователската работа, която работех в същият.

До две недели добих позитивен отговор от Анкара.

Отидох в музея, където ме чакаше госпожа Гюлшен с невероятна вест. Каза ми, че в музея немат едно, а дори две черешови топчета. В същия момент се стъписах, не можех да повервам, че до днешен ден сме знаеле за едно, а всъщност били две.

Фотографирах ги и двете, взех им мерки и размери на калибар (68 и 66 мм) и бех въодушевена от възможността, която ми се отдаде във Военният Музей в Харбийе, в Истанбул, буквално да докосна с ръце историята.

Натъжи ме само фактът, че и двете топчета беха заведени в техните архиви като Български. Едното запиасано, че е од Илинденското въстание от 1903 г., а другото - от началото на XX век, категорично и двете заведени като Български.

Тогава работниците в отддела за реставрация, където се намира едно от двете, поискаха от мене да им обясня кое е било това въстание, за което питам, какво значело написаното на архивскиот документ „ İlyan isyan“.

Разбира се, детайлно им обясних за историските събития в Македония и по-подробно за събитията от 1903-та година, конкретно за нашето най-значимо въстание и поисках някога да бъдат изправени грешките на архивните документи и на двете топчета.

Како изследовател, който има дадено позволение от най-високите военни инстанци в Турция, задължена съм от Военния Музей в Истанбул, когато ги давам тези информации за моето изследване, откритие и работа в същия музей, винаги да изтъквам, че изворът на всичкия материал, фотографски и писан, е Военния Музей Харбийе в Истанбул”.

 

Днес в РСМ честват „Крушевската република” на Никола Карев и Питу Гули. В поздравленията, които се леят от най-високо държавно ниво, има обръщения към всевъзможни народности и етнически групи, включително турци и бяшняци. Но не и към българите. Веят се всевъзможни знамена, включително сръбски, но не и българското знаме. Което само ни доказва възходът и неотменимостта на запад от нас на сръбската югодоктрина на омраза и незачитане на всичко българско, на неглижиране на всичко, свързано с „источниот сосед”, както там наричат България. И в подземията на истанбулските и всички световни музеи, обаче, и днес все още проблясва истината, която продължава да боде очите на днешните апологети на една прогнила, отживяла времето си идеология – доктрината на фалшификацията и омразата. Която не се интересува от истината от 1903 г. и продължава да държи на своята „вистина от 2014-а”...

 

(Бр. 22/2021 на „Златоградски вестник”)