+ Реплика на отгласа от Величко Пачилов, по повод статията от бр. 17/21 г. на ЗВ, под заглавие „Родови хроники за родния град като творчески апогей”

Ефим УШЕВ

Не така, приятелю! Недей да лицемерничиш, като се правиш на неразбиращ за какво става дума. Ако искаш да кажеш, че съм си умрял от мъка, че не си писал кой е редактор на Златоградски вестник, то наистина съвсем съгрешаваш. Защото, ясно е и за теб, с това съм казал на читателите, пред които доста усърдно рекламирах книгата ти, как, необяснимо за мен, си бягал от името ми, като дявол от тамян.

И то не само като редактор, но и като автор на маса материали, които си ползвал, но кой знае защо не си сметнал за нужно да кажеш кой им е автора. В писмото си по-горе уж казваш за ползвани и други вестници и списания от последните 100 години, от които цитираш авторите, но не и редакторите. И че това е всеобщата практика. Тогава интересно защо с мен правиш точно обратното – споменаваш изданието, а името ми не, дори когато ползваш мои авторски текстове. Това ти е двойния аршин - под линия отбелязваш изданието, но изданието не е автор, автора си има име, което явно никак не ти харесва. Случаи бол, но подбирам един-два.

Как по друг начин да си обясня, че си преразказал интервюто ми с Янка Хекимова, например, а не си казал кой е тоя, дето е разговарял с нея.

Как така ползваш документа и снимката за „гъркинята” Патрони от рода Ташутеви, споменаваш изданието, а не споменаваш, аджеба, кой е написал текста за случая, няма ли си той автор. Казваш дори как документът от църквата за баба ѝ Гинка дошъл по имейла на вестника, сякаш не ти е ясно и не те интересува, че всъщност е изпратен до мен лично, на личния ми мейл, към личната ми кореспонденция с нея, след нейно посещение в редакцията. И същия документ е публикуван заедно с текста за нея, който съм подписал с името си, което ти пак не смяташ за нужно да споменеш.

Преписваш почти изцяло текста ми от брошурата от 1989, но не е важно за теб кой е автор, редактор и съставител, а ти е достатъчно да кажеш, че ползваш „юбилейното издание на общинската партийна организация” – хайде холан, партийната организация е по-важна за теб от автора на текста? Няма го името ми и в цитираните от теб страници в писмото - с. 799-805. Нищо, че го даваш някъде там, „под линия” в края.

А за ползвания мой личен и на редакцията снимков и документален архив, което никъде не благоволяваш да отбележиш, направо те съжалих – то бива гонсуратлък, бива, ама много бързо забрави как ми се хвалеше, че взимаш снимки от архива ми във ФБ. И сега ги виждам масово из страниците на книгата, където и да отворя. А колко от тях лично по мейла съм ти пращал със сответните обяснения, е отделно, за да не благоволиш пак и дума да кажеш за това в тези 1100 страници.

В същото време - от девет дерета вода събираш като оправдание за това, вместо поне да се извиниш. И говориш, че снимките ми се повтаряли и в други лични архиви, та сакън, недей да имаш „претенции”... Да не говорим за много от съвременните снимки, които са в компютъра ми и са с мое авторство, пускани във ФБ, свалял си ги масово, но пак никъде не отбелязваш откъде са, чии са.

Срам! Защото цялото това увъртане, което правиш, говори вече не за сътрудничество между нас, каквото наивно съм смятал, че имаме. Вече става въпрос за обикновена кражба, която търсиш начин да прикриеш или поне да оправдаеш някак. Защото не е лошо, че си свалял и включвал поголовно снимки от архива ми. Лошото е, че не само не смяташ за нужно да съобщиш това, но и си готов да го отричаш. Което е меко казано нагло. Това, бае Величко, по нашенски му казват с точната дума „немкьорлък”. Защото няма никаква „силна буря от журналистически емоции” от моя страна, както пишеш. Има едни най-нормални 5-6 реда, приложени към рецензията от миналия брой, и предаващи едно огорчение от отношение към мен, което не съм очаквал...

А аз през целия си живот съм ненавиждал неблагодарността и лицемерието. На което, за жалост, съм се наситил доволно през годините – и от яце близки, за които губих труд и време, и от по-далечни, които иначе ми се пишеха много близки, докато им свърша работа. И ти казвам всичко това не защото съм едва ли не суетен, какъвто добре знаеш, че не съм. А защото това го изисква, казах го и в миналия брой, професионализмът и елементарния морал. Достойнства, за които ти иначе винаги си имал претенции. Бъди жив и здрав!

(Бр. 20/2021 на „Златоградски вестник”)