+ Щрихи след едно пътуване в Дедеагачко, стотина години след опита за спасение на стотици бежанци, прогонени от родните си земи и домове...

 

Ефим УШЕВ

 

 

...Неизменно в това пътуване е спирката в Дедеагач, днес Александрополис.

За него и с какво е свързан в нашата история пише доста и Христо Караманджуков в своята книга „Западнотракийските българи. Историята им до 1903”, която излиза през 1934 г. В нея е и онази цяла глава, която носи заглавие „Даръдере – път за Гюмюрджинско”, по-интересните части от която могат да бъдат прочетени и в наскоро излязлата ч. 4 на „Златоградски страници”.

 

Градът е създаден след 1870 г., през него преминава и прочутата „Баронхиршова железница”, с която пък се свързва развитието на камиларството в района – камилите от селата Еникьой и Дервент са пренасяли траверсите при построяването на тази железница. С камилите всъщност са прекарвани стоките и товари от Беломорска Тракия към вътрешността на България преди 1878-а, и особено към промишлените градове като Габрово, Казанлък и др. И така се случва, че с построяването на железницата приключва и голямата „мисия” на камиларите. И макар те да имат своята роля в Родопите още дълго време, този занаят, камиларството, вече значително намалява и вече залязва.

Градът Дедеагач през освободителната за България 1878 г. е бил с почти равен брой на българи и гърци, казва Караманджуков, но затова пък селата около него са предимно, а повечето дори само български. Такова е било селото на легендарния Капитан Петко Войвода – Доганхисар, наричано днес Есими, което е задължителна спирка за българските групи, посещаващи района, като непременно се преспива в единствения тук хотел. През целия период на османското владение селото е чисто българско, през 1878 е с 620 български къщи, казва тогавашната статистика, българското му училище е от 1871-а. Тук през 1844 е роден капитан  Петко Войвода, а  близкото село Чобанкьой е родно и за по-сетнешната българска писателка, фолклористка и журналистка Мара Михайлова, чиято личност бе сред т. нар. „забранени” през комунистическия период. Но която преоткрихме чрез нейните трудове от „спецфонодове” и лични архиви след демократичните промени.

Доганхисар днес е с около 200-250 души население, малко селце високо в планината, на 25 км от центъра Дедеагач. Църквата му - „Св. Богородица” (1835), е с напълно променен, по-точно – осъвременен по гръцки тертипи външен вид, като само неговата източна (задна) част е запазена в автентичния си вид. Камбанарията ѝ има цели пет камбани, като най-голямата е с диаметър колкото маса за четирима, но нито веднъж не ги чухме да бият през двата дни, които престояхме, макар те да бяха петък и събота.

 

Самата църква

не отвори врати

 

през тези наши „доганхисарски” дни, затворена остана и сградата на местния исторически музей, помещаващ се иначе в доста красива и модерна постройка. Зад стъклото му ще видите табела с телефони, на които може да се обадите, но ще трябва да чакате да дойдат специалистите чак от Александрополис.

Преди години селото се прочу, тъй като местния хотелиер бе поставил паметник на Капитан Петко Войвода в двора на къщата си. Последва масово стичане на българи, които идваха да се поклонят и да положат цветя пред него. Сега обаче гледката не е много приятна, тъй като бюстът на войводата го няма, а може да видите само един самотен постамент с неговото име...

Нещо такова се е случило и с родната къща на Капитан Петко – ако допреди десетина години тя можеше да бъде видяна, макар и в не толкова угледен вид, днес тя е напълно премахната и на нейното място ви посреща една гола зелена нива...

Според нашата домакинка Хрисула, в чийто хотел сме настанени, паметникът е пратен за малък ремонт и отново ще се постави. Като си спомняме обаче неговия здрав и масивен вид преди време, това едва ли е така - може би просто им е било наредено той да бъде премахнат, както това е станало и с родната му къща. Все пак, останала е някаква следа, като разбира се нямам предвид „обезглавения” постамент на паметника. Ресторантската зала на хотела, където се храним и правим „концертите” си, носи името на  Войводата  и е украсен с негови известни портрети. Самият ресторант, оказа се, е построен на мястото на българското училище с патрон Кирил и Методий.

Самата Хрисула е една твърде интересна жена – изключително дружелюбна и отзивчива, тя говори чист литературен български език. Разбира се, на въпросите ни отговаря, че от нас го е научила, от непрекъснатите групи от страната, които идват тук, водени от почитта и интереса към личността и делото на Капитан Петко Войвода. Нашето съмнение обаче така и така си остава, след като разбрахме, че е родом от...с. Чермен/Черномен (дн. Орменион), а семейството ѝ се е преселило там при една от изселническите вълни в историята ни. По-късно се омъжва за човек от Доганхисар и така се озовава тук, собственик на хотел, перфектно говорещ българския език...

 

При обратния си път,

„походът” преминава

 

през местността Касъка, която са преминали мъчениците през 1913 г., търсейки спасение от преследващите ги турци, оттам минават и заточениците от Доганхисар през 1923 г., бягайки от затворите от островите на Бяло море, където са били заточени. Тази гориста местност е известна със своя пърнар - основна растителност за животновъдството на местните хора, от чийто жълъди и листа са се препитавали. Едно вечно зелено растение, от което всеки път откъсваме стръкове за венците, които след това поставяме на исторически трагични места по пътя ни - Илиева нива и Пантеона на посечените в Маджарово.

Преди това обаче минаваме с. Лъджакьой (дн. Лутрос), където на 10 ноември 1907 г. са убити войводите Лазар Маджаров, Яни Милков, Петър Васков, Георги Гешанов, Чанко Карабраканов. От тази сеч се спасява единствен Бойко Чавдаров, родом от близкото с. Домуз дере, но убит по късно през 1908 г. Преминаваме и през Армаганската долина, наричана тогава „Армаганчешмеси”, където на 25 септември 1913 г. става жестокото клане на около 1000 бежанци, предимно жени, деца и старци.

Но от следващата ни „спирка” ще усетим духа на някогашното българско с. Пишман/Пишмен, което днес е едно второ унищожено Габрово, Ксантийско, от което днес заварваме руини от църквата „Св. Георги”, при това само от килнатата му каменна камбанария, тъй като иманяри са търсели тук заровени съкровища; основи на някогашни каменни къщи и обрасли калдаръмени улички. Селце, което след опожаряването му, повече никога не се заселва и тук са останали само огромните черници, свидетелстващи за бубарството, някогашния поминък на местните българи. Но и едно симпатично римско мостче, под което отдавна дори река не тече, но което някога е свързвало двете махали на едно цветущо българско село. И от него е започвал пътят към близкото с. Тахтаджик.

И това изчезнало село, от което е останала само местността с руините, подобни на археологически разкопки, по подобие на споменатото изчезнало също след опожаряване с. Габрово, вече носи гръцкото наименование Песани... За тази именно местност, д-р Атанас Щерев и Димитър Шалапатов имат идеята да измолят от гръцките власти позволение за възстановяване на унищожената църква, която да стане място за поклонение пред паметта на дадените жертви на османския башибозук...

 

...И вече сме в България –

пред парка в Свиленград

 

и паметната стена на българската воинска чест тук, с изписаните паднали в боевете през Балканската и Първата световна война, едно прекрасно зелено пространство, притегателно място за много млади хора и местни семейства и гости на града, известен още като „митничарския град”. А след едно преспиване в Ивайловград, вече сме пред „стените” на гр. Маджарово, където приключва нашият „поход на паметта”, който за нас, за съжаление, завинаги остава обагрен в кървавочервено.

И днес, 108 години след събитията, наследници на тези тракийски и македонски бежанци поднасят венци и цвятя пред Тракийски мемориален комплекс с пантеон-костница, до параклиса "Св. Петка Българска". И си спомняме думите на акад. Милетич: „Но Батак е само едно село, а особено потресаващи са жестокостите край Маджарово“. Ето ги:

. На 3 октомври 1913 г. редовна турска армия избива над 200 пеленачета, скрити от майките им в Илиева нива, Ивайловградско. Недалече оттам намират смъртта си 40 хиляди българи-бежанци от Одринска Тракия.

. На 4 октомври 1913 г. турският башибозук убива повече от 1800 българи, предимно жени, деца и възрастни хора, в непосредствена близост до Маджарово.

Трагедията на тракийските бежанци няма аналог по своята жестокост в едно кърваво етническо прочистване, само месеци след блестящите победи на българската армия по време на Балканската война.

 

 

Павлина ПАВЛОВА

 

Из „Двеста младенци”

 

...Дали реката помни

как майки български,

преследвани жени

невръстните си рожби

са скрили в нивата Илиева,

сами - да ги спасят от ада.

Да оцелеят те поне от битката

встрани - надежда за пощада.

Всуе! Щом свършили жестокото

клане на бежанците клети,

открили тези двеста младенци.

О, не! Аллах, защо не спря ръцете,

които вдигат ятагани и секат...

Нима такъв е твоят мъдър

халифат? За тях навеки плачем...

Човек понася всяка среща със смъртта.

Но как души невинни

си позволил да вземат, Господи?

Те и до днес кръжат край Арда -

младенци без име...

 

(Бр. 20/2021 на „Златоградски вестник”)