+ Щрихи след едно пътуване в Дедеагачко, стотина години след опита за спасение на хиляди бежанци, прогонени от родните си земи и домове...

 

Ефим УШЕВ

 

 

Всяка година през октомври, наследници на тракийски българи, някога прогонени от родните им земи, заграбени от наши съседни днес държави, организират пътуване по стъпките на своите изстрадали предци, което наричат „Поход на спасението на българите от Тракия”. Тези трагични събития са известни в историята - те се случват в злокобната за България 1913 г., когато множество българи тръгват от Дедеагач, днешния гръцки гр. Александрополис, да търсят спасение за себе си и семействата си, подгонени от турски аскер и паравоенни банди, наричани башибозук.

 

Този „поход” се

състоя и тази година,

 

отново с безкористната финансова помощ на д-р Атанас Щерев, самият той наследник на бежанци от с. Балъкьой, наричано днес с гръцкото име Мелия. По една щастлива случайност и аз бях включен в пътуването, благодарение на тракийската организация от Кърджали, към която организационно се числи и организацията в Златоград. И така, заедно с хора от Кърджали, Джебел, Хасково, Пловдив, Стара Загора, Сливен и Бургас, щяхме да изминем оня път, по който, както казва проф. Любомир Милетич в своята знаменита книга „Разорението на тракийските българи през 1913 година“, посветена на тези събития, „...само в Западна Тракия са извършени масови кланета в цели 17 села”.

Късметът при това пътуване беше и в това, че освен от д-р Щерев, който познава много добре района, с нас бе и известният познавач на историческите събития от онова време, написал свои книги по темата и издател на многотомния исторически сборник „Тракия” - Димитър Шалапатов, който вещо осведомяваше за всяко село и свързаните с него български „следи” и трагични случаи в историята. И от него разбирам, че тази година за първи път, поради Ковид-ситуацията в страната, групата е само с един автобус. Докато винаги е била с по три, или около 100-120 човека. И пак според него, след като е ясно, че това не е екскурзия, а „поход за памет”, то той започва още с влизането ни в гръцко, а именно с граничното с. Орменион, чието българско име  е Чермен, известно още и като Чирмен и Черномен. Нека читателите запомнят това име, защото за него ще стане дума и по към края. Сега само ще кажем, че в историята ни то се свързва с битката на крал Вълкашин и неговия деспот Углеша със султан Мурад I през 1371 г., където те претърпявят поражение, или т. нар. „Черноменска битка”. Всички документи от 19-и и начаото на 20 в. обаче говорят за неговия български характер и население. След Първата световна война, по силата на Ньойският договор е предадено на Гърция. На мястото на прогонените българи екзархисти, се заселват предимно българи гъркомани от близките села Ефрем и Орешец от България.

Следва с. Караагач, което е различно от Караагач, квартал на близкия тук Одрин; а след това и с. Мараш (сега Марасия), откъдето произхожда рода на нашия актьор, изиграл блестящо ролята за Капитан Петко Войвода - Васил Михайлов. Неговата фамилия е била Чинарови, дядо му имал 14 деца, но останалите в гръцко от тях днес носят името Чинаридис...

 

Следващото село

е Кадъкьой/Дикея

 

което при връщането му на България след подписването на софийската конвенция през 1915 г. и установяване на българското управление, е кръстено на загиналия трагично тук през Балканската война български офицер Никола Андреев. Следва някогашното българско селище Юруш, което изчезва като българско още след войната от 1878 г., а сега наричано Дилофос.

Това интересно пътуване, наричано от тракийци още „По обратния път към дедите”, продължава през с. Чореккьой/Кастаня, с. Татаркьой/Стерна, с. Бештепе/Пендафолос, за да преминем през един нов гръцки град – Орестияда. Но първата ни по-сериозна спирка и оглед е всъщност с. Балькьой, където д-р Щерев вече не можа да намери полусрутената си допреди десетина години фамилна къща на неговия дядо Димитър Карев. Защото вече е премахната. Като ученик в българската гимназия в Одрин, дядо му е участвал в революционните събития, ръководени от ВМОРО и е бил осъден за това, след разкритието на дейността им. Днешното площадче на селото е бил всъщност селския мегдан, където се е случвало всичко – от плащането на данъка към деребеите, до празниците с веселието и хората на населението. Едно изцяло българско село и ако пак се позовем на цитирания по-горе труд на проф. Милетич, през 1912 г. тук живеят 210 български семейства, всички екзархисти, т. е. числящи се към лоното на Българската екзархия. Селце, в което, докато обикаляме, една жена излиза от къщата си, идва при нас и пита: „Доктор тука? С вас доктор?” Оказа се, че са стари познати с д-р Щерев, когото много държеше да види и да поговори с него. Това обаче бяха единствените български думи, които знаеше...

 

Две са били българските

църкви в Балъкьой – едната

 

„Св. Успение Богородично” (1835), построена само година след златоградската църква със същото име. Тази, която сега посещаваме обаче, само до преди десетина години можеха все още да се видят оригиналните икони с техните български надписи. Днес вече те са премахнати и са заменени с чисто нови гръцки икони, но така и никой не можеше да ни каже каква е тяхната съдба, запазени ли са някъде или и те са сполетени от съдбата на д-р Щеревата къща, а и на други, за които ще стане дума по-късно.

Втората църква е по-малка, но много по-стара. Тя носи името на св. Спиридон и е някъде от края на 17 и началото на 18 в.  По състоянието вътре, което заварваме, можем да преценим, че видимо рядко се ползва за служби, а на мястото на някогашния ѝ ктиторски надпис, вече има нова мраморна плоча с днешния ѝ гръцки надпис на името на светеца... Затова пък някогашните селски вятърни мелници, шест на брой и порутени от времето, днес от тях са възстановени четири, които са добра атракция в планината над самото село и нашите групи не пропускат да отидат до тях пеша и да направят своите паметни снимки. В гористата местност около тези мелници е запазено рядкото дърво, наричано „Паламудов дъб”, който дава особен вид жълъд, ползван в кожарската промишленост на старите българи тук, за обработката на кожи, което пък е ставало тогава в българския град Габрово. 

 

Балъкьой е много близо

до по-голямото село тук,

 

а може би вече градче, с име Фере, известно на златоградчани с обявата в „Работнически вестник” от 9 април 1919 г., откъдето става ясно, че тук е основана партийна ядка на Българската работническа партия (комунисти), и в която между другото се казва: „...Новооснованите групи въ Фере, Пашмаклъ и Даръ дере веднага да влезат въ връзки с партийната организация в Гюмюрджина...” Така че май и оттук виждаме българския характер и преобладаващо население по това време в този родопски регион и ненапразно „вожда” Георги Димитров е ходил в Ксанти да агитира и разбунва местните работнически маси и да ги печели за болшевизацията и интернационализма.  

 

(Краят на текста –

в следващия брой)

 

(Бр. 18/2021 на „Златоградски вестник”)