+ Г. С. Раковский в записките на абат Франциск

Българите в Цариград бяха пъстра колония. Драган Цанков ми е разправял за някой си Раковский, техен си хъш, толкова безскрупулен, че бил влязъл в Ордена на дервишите бекташи, който се разпростирал от албанския бряг, до Анатолия. Обръснал си главата, макар православен, и заживял в дервишкото теке на Юксек калдъръм, станал дори мевлевия и се въртял всеки петък по гладкото дюшеме на мевлянето, пред очите на началника си – седнал на пода върху червена кожа от ангорска коза, със скръстени на гърдите ръце – същинска мумия.

С още седемнадесет души се въртял – всичките със сиви плъстени кауци и в бели фустанели, с разперени ръце и затворени очи, докато нейовете свирят, а тюлюмбеците бият до припадък, пък подир изморителния ритуал, който завършвали с пяна на уста, грохнали съвсем, дервишите минавали с босите си нозе, плувнали в пот, покрай съсухрения старец да му целунат ръка, той да ги целуне по станалите им на восък лица, че да се оттеглят до следващия петък следобед в текето – на ядене, пиене и разгул с общи жени. И цялата тая работа струвала по четвърт меджидие на зрителите – пари, които старецът прибирал в безкрайната си дреха, ставал от пода с ангорската кожа, попипвал едва-едва бялата си шапка с капак от зелена коприна и хлътвал там, откъдето се бил появил преди час.

Прочее и тая история, като всички човешки – както ми каза Боре, а той знаеше много и го записваше в тайната си кореспонденция с Ватикана, – си имала предистория. Та Раковский се бил цанил за тержуманин по време на Кримската война в 1853, обаче го били хванали да шпионира за русите и го били бутнали в цариградската тъмница. И за да отърве смъртната присъда, бил приел мохамеданството, че и дервиш бил станал – да се върти като улав, докато свят му се завие, до припадък. Щях и това да разбера – не всеки е роден да страда докрай за вярата – но след година-две да вземе да избяга от Цариград, когато вече била подготвена сватбата му с дъщерята на финанциера и ортак в далаверите му Мустафа бей. Та този бей люто му се разсърдил, погнал го и Раковский отърчал чак в Болград, и се хванал да прави някакъв вестник „Лебед“, че да жули оттам „Цариградски вестник“, който смятал за фенерска подлога. „Тия българи си мислят, че от толкоз километри ще свалят Империята!“ – смееше се Боре.

Но как такъв човек като Раковский, основал Македонското дружество за освобождение на българските земи, заедно с приятеля си Илариона Макариополския – тоя отдаден на земното православен пастир, с който се сблъсквахме неведнъж по тия земи; как тоя български хъш с гръцки паспорт, дето го избавил от смъртна присъда след бунта в Браила. („Дали затова тия балканци не менят тескерета и религии, както им дойде?“ – бях питал Цанков, но той си замълча, сигурно уплашен). Прескачал, когато му падне – от Румъния до Бесарабия и Русия, и обратно – от Букурещ до Белград – като същински балкански лъв… Та как такъв човек е гледал на идеята за свободна България: с очите на отдадения, или с блуждаещия поглед на авантюриста, готов за прехраната си да премине всякоя граница, да се бие на всякоя страна? И през ум едва ли му е минавала мисъл за прослава на Господа!

Имаше нещо мистично в тия Балкани, може би пан идея, че всичко в бъдещето ще е общо, без устните на любимата, както беше казал някой си шейх Бедреддин; и тоя краен мистицизъм, това усамотяване в каменните щерни на пост и молитви, това смешение на раси и религии увличаше като огнен въртоп и мъже, и жени, а нас, хората от Запада, ни правеше подозрителни и – да! – все по-невярващи, че можем да се върнем тук. С кого? С Цанков ли? Защото християните в Саруханския и Айдънския бейлици бяха по-близки на торлаците от Хиос и Измир, отколкото на нас, а мюсюлмани не се сепваха да четат и изричат еретични мисли като тази на самия Бедреддин: „Всеки човек трябва да е напълно свободен и господар на мислите си и в същото време да уважава мислите и вярата на своите съседи.“

Тия балканци мислеха повече за себеподобните си и за тях призоваваха Бог, вместо първом да го прославят, а после призовават, както съветва нашият Августин. И сянка от мисъл дали Го познават не минаваше през главите им. А и как да го познават, като животът така ги беше затиснал, че за размишления време не им оставаше, пък в тесните си соби живееха натъпкани цели фамилии, спяха на пода под обща черга и бебета, и невръстни деца, и поотраснали вече моми и ергени с бащите и майките си. Ала и в невежеството си те призоваваха Бог, защото за вярата им не беше нужно знание, стигаше им отчаяната надежда. Зовяха Оногова, в Когото вярваха, без да го познават, но нали Господа зоват и хвалят именно ония, които Го търсят, а които Го търсят, Го намират, а които Го намират, те и ще Го възхвалят най-истински!

Подир някоя година Раковский – Еужен Боре ми каза – пак се запилял в Сръбско и основал православна легия там; значи се е обърнал отново към Христа или пък е намерил нова изгода – руски пари и мундир: такива бяха лудите български глави и много им се чудехме с Боре - струва ли си каузата ни на Балканите и следва ли да трошим пари на Рим за някакви химери.

Питах се, тия българи и македонци верни ли са на Христа и способни ли са да се жертват за вярата; виждах ги – наивни и люшкани от завист и щения, терзани от несигурност и малодушие, ниски страсти, които изригваха в изблици на величие и всемогъщество. Не бяха ли те самолюбиви натури, чиито зеници се разширяваха при страх непрекъснато, а пулсът им се ускоряваше при всяка съпротива срещу волята им? Можеха ли да познаят те благодатта на смирението? Способни ли бяха на всеопрощаващата Misericordia (Великото Милосърдие) и къде беше за тях Paradiso Perduto (Изгубения Рай)? Как би ги нарисувал Караваджо?

Или самият Цанков, който, макар писмено да се бе отказал от православието в манастира Сан Бенедето, цял живот криеше обръщането си в католическата вяра, сякаш е смъртен грях? Виждах го – дребен и слаб до високия и достолепен Еужен Боре – като карикатура на Санчо Панса до идалгото Дон Кихот.

Малко по малко започнах да разбирам какво означават думите им, които първом чувах като стържещи звуци. (Българският? – пфу! – отначало му се противях, но как ми прозвуча из устата на Мария – сякаш че божествен бе! Или пък тя говореше по друг, различен начин? Мелодия, божествена мелодия бе всичко в нея!)

Докато гледах отривистите жестове на телата им, присвиването на очите – сякаш те измерват и преценяват, преди да те допуснат до себе си; движенията на другите телесни членове – груби и непохватни дори при поднасянето на хляба и солта; докато слушах шума от сърбането на кафето от филджаните: животинска страст, казвах си, никаква обич! Тъкмо обратното, на което ни учи Блаженият Августин: да обичаме, но страст да не ни вълнува...”

(Бр. 14/2021 на „Златоградски вестнник”)