+ Спасението на потомците на възрожденските българи в Македония, не може да е на основата на фалшификациите и омразата към тяхната родова памет

 

Ефим УШЕВ

 

 

Получилите медийна популярност и поредна „буря” в РСМ думи на португалския министър Ана Закариаш за това, че днешният македонски език някога е бил български, явно не се отнасят до българската публика, на която е пределно ясно що за език е македонския и как е „станал” той. Тя казва това не на нас, а на югобетоните в РСМ. На онези, които не се интересуват ни най-малко какво са казали в своите книги, писма и други документи „общите ни възрожденци и герои”.

 

А те не се интересуват от тях, защото отдавна са приели (съвсем друг е въпросът как) онази „друга реалност”, идеологическата, „реалността” на лъжата и подмяната, въз основа на която вече близо 80 години там с насилие се изгражда онова, което управляващите упорито наричат „идентитетот”.

 

В „деконструкцията на

македонското общество”

 

в следвоенните години няма място за никаква наука, защото упражненото насилие в този процес е преди всичко идеологическо, т. е. политическо, чрез възприетата, по-точно наложена, насилническа идеология на подмяната. Когато Оруел пише знаменития си роман, той има предвид сякаш точно това насилническо съветско-сръбско общество на подмяната и насилието, което се изгражда на запад и далече на изток от нас. Така че „конструкцията на македонската нация” не е довела до никакво „преодоляване на пораженията от войните”, както пише политологът Николай Василев, защото тази констукция е резултатът от насилието и проведеното насилническо етноинженерство в тази част от балканската география, която ние за краткост наричаме Македония, а общите ни възрожденци наричаха Западна България.

Точно това ни се налага сега да приемем, т. е. да преглътнем отново и да му дадем път към нова Европа. Онази Европа, която пък трябва да приеме фалша и подмяната, да приеме в своите „зали” омразата към българския народ и държава, едва ли не като нова „ценност”, нова реалност. В която столетната дискриминация към българския елемент край Вардар намира място и дори не си дава труда да преодолее по някакъв начин. Защото за пореден път Европа отвръща поглед от българското там и не иска да признае дори съществуването му...

 

Срещу всичко това

трябва да застане сега

 

българската държава, с огромния си ресурс, който ѝ дава историческата истина, съдържаща се във фактите от историята и в цяла една планина от мемоарно-пътеписна и историческа литература, оставена ни от македонските светци, писатели и герои, чиято памет нямаме право да потъпкваме и някак с лекота да пренебрегваме.

 

И въпреки това, България неведнъж е заявявала, че приема създаването на съвременната македонска нация! Тя дори заявява, че приема и съвременния македонски език, както той е записан в конституцията на РСМ.

 

От другата страна, обаче, да попитаме къде е приемането на историческата реалност и отказ от фалшификацията като норма на съществуване днес, в 21 век?

И как е възможно „спасението на потомците на възрожденските българи” в РСМ, пак по думите на Николай Василев, да се изгражда и отстоява на основата на историческата фалшификация и примирението с нея?

България приема днешния македонски народ със „свой собствен национален идентитет” и те могат да бъдат равноправни наследници на българското културно наследство!

 

Ако обаче те - хората,

македонското общество,

пожелаят това...

 

И аз ще бъде благодарен на всеки, който ми посочи поне кълн на едно такова желание - както от страна на упражняващите властта в тази съседна страна, така и у т. нар. опозиция, в лицето на просръбската сбирщина ДПМНЕ. А не само от отделни „бели врани” там, при това подложени на небивала омраза и остракизъм... Страхувам се, впрочем сигурен съм, че няма такова нещо там и дори намекът за нещо подобно се приема на нож от „явната” общественост и всеки, споменал за нещо подобно, бива обявяван за бугараш, предател и пр. добре познати етикети от сръбската югореалност, която продължава да е водеща в РСМ и в управлението, и в общественото пространство...

В един свой спомен наскоро, сътрудничката на Иван Михайлов – Вида Боева Попова, разказва как в градчето Фиуджи случайно разговаряла с един свещеник, който ѝ казал в разговора, че е „швейцарски германец”.

„Тогава (1966 г. – б. м.) разбирам на практика какво е значението на книгата "Македония, Швейцария на Балканите". Свободно да се наречеш, че си българин от Македония и заедно с другите народности в нея да работим за успеха и развитието на родната ни Македония”, пише Вида Попова.

 

Напомням го и аз, защото и днес, след близо век всевъзможни издевателства над хората в тази географска област и борбите им за самоопределение, България вече като член на Европейския съюз, ще трябва да отстоява и да се пребори именно за този вековен български идеал и право – да имаш свободата да се наречеш българин в земята си, там, където си се родил и/или живееш... Колко е жалко наистина това, нали?

 

(Бр. 14/2021 на „Златоградски вестник”)