+ Сърби, французи, италианци и руснаци, са бити поголовно в българския ден на победата - 9 май 1917 г., като не допускат пробив...

Янко ГОЧЕВ

Завоят на река Черна в Македония - място на най-голямата и най-дълга битка в българската история по време на Първата световна война - от октомври 1915 г. до септември 1918, където българският войник смля многократно по-многобройните французи, сърби, италианци и руснаци. Или както гордо пише в сборника „Черна” от 1917 г.: ”Името на Черна трябва да се поменава с благоговение: по каменистите чукари край нея българският войник се бори с четири врага и ги победи. Слава нему!"

Когато българските войски разгромяват за пръв път френските войски, нашественици в Македония край река Черна, в края на октомври 1915 г., едва ли някой е очаквал какви събития ще се разиграят тук. Позиционната война в следващите години установява точно тук границите на обединена България и българските войски застват в отбрана, изправени пред многобройни врагове. В каменистата почва в Завоя на река Черна, копаенето на окопи е изключително трудно. При постоянната активност и близост на противниковите войски, не достигат инструменти и достатъчно време, а и теренът не предполага дълбоко окопаване. Често боевете са почти на открито за различните коти и ярове, при голямо числено надмощие на противниците, особено в артилерия, изобилно снабдени със снаряди.

Но Завоят на Черна никога няма

да се превърне в „българския Вердюн”,

както англичаните наричат останалата непробиваема за тях българска отбрана при Дойран, през 1917-1918 г. За разлика от дълбоко ешелонираната Дойранска позиция, българските позиции в Завоя на Черна никога не са били така добре оборудвани, а същевременно са постоянно атакувани от войските на Антантата. Изреждат се французи с цяла тяхна дивизия през октомври 1915 г., сърби, с почти цялата си армия, през есента на 1916 г., усилени с френска артилерия, бити поголовно, после отново французи с колониалните си дивизии, италианци от целия Апенински полуостров, от северната му част на юг, до о-в Сицилия, и руснаци от Подмосковието, със специално създадените полкове на генерал Михаил Дихтерис, дошли от Франция и Солун с голямата цел да смажат и унищожат България. За нея, по непълни данни, в тази месомелачка край Черна още през есента на 1916 г., се изреждат, по минимални сметки към този момент, поне 40 пехотни полка, със съответното количество артилерия, получили малка съюзническа помощ от няколко германски дружини планински егери. И толкова. За сравнение, при Дойран през 1917-1918 г. е само една българска пехотна дивизия (9-та Плевенска), от общо 6 пехотни полка, от които не всички воюват по едно и също време срещу връхлитащите врагове – англичани и гърци.

През май 1917 г., при голямата пехотна атака на противника, българските войски, заедно с германските части, са само една непълна 302-ра дивизия и също една непълна пехотна бригада, като са в пъти по-малко от френско-италианско-руските войски, общо пълни 3 пехотни дивизии и 1 бригада, с резерв от още една бригада, какъвто българо-германските войски нямат.

Задачата на защитниците на границите на обединена България в Завоя на Черна е много трудна, особено при големите атаки на противника през есента на 1916 г. и пролетта на 1917. И затова победите им тогава представляват голям подвиг. От 1915 г. до 1918 г., въпреки всички предимства на противника, българските бойци от Завоя побеждават последователно всички свои врагове - сърби, французи (бели и негри), италианци и руснаци, бити поголовно в българския ден на победата - на 9 май 1917 г., като не допускат пробив. Това е голям подвиг в българската история, записан с кръвта на хиляди загинали българи от всички краища на България. Българските жертви в кървавия Завой са големи, но смъртта им не е напразна. Враговете са победени с много тежки за тях загуби, а границите на България край река Черна - защитени.

Битката за Завоя на Черна от 1915 г. до 1918 г. остава най-голямата в българската история, която все още отсъства от българските учебници за училищата ни, просто защото там са разгромени поголовно руските специални полкове от православни славяни руснаци, набрани от Московския военен окръг, нападнали България през Солун в Македония през лятото на 1916 г. Тъкмо затова има упорито нежелание на обслужващия Москва персонал от казионни историци да описват и да разказват дори отделни епизоди от тази знаменита битка. И така се заличава българската историческа памет и цяла една славна епоха от българското минало.

(Бр. 9/2021 на „Златоградски вестник”)