Юлия ДИВИЗИЕВА

Когато големият ми син замина за Щатите не заплаках.

Мислех си - ще иде, ще види и ще се върне. Но той не се върна, взе решение да остане. И тогава плаках много. Всяка сутрин, отивайки на работа, плачех в колата. После паркирах някъде, отстранявах следите от сълзите и слизах.

През деня се държах. Но бях като гумена. Изтръпнала. Болката беше почти физическа. Когато разбрах, че и малкият ми син иска да замине, използвах цялата си енергия и красноречие да го спра. Не успях. Вече не можех да плача толкова много.

Но проклех онези, които прогониха децата ми. Зная, че не е редно и не е християнско, но и друго зная - че по-силно нещо от майчината клетва няма... Времето минава, годините се изнизват неусетно, децата ми са далече.

Понякога се питам - познавам ли ги? А те - мен? Провали ли се моето поколение? Сега онези пак искат да прогонят младите. Които са на площадите, за да извоюват свобода и за нас, и за себе си.

Бият ги, влачат ги, унижават ги. И отново в мен започва да расте буцата, която притиска сърцето. Ама така го притиска, че ще го сплеска. Не им трябват на управляващите образовани българи, стигат им футболните агитки, ултрасите, биячите... И циганите за електорат. Ето, затова неистово искам днешната хунта да се измете! Искам децата ни да не заминават завинаги. Нека учат и пътуват, нека опознават чуждата култура и бит, но да се връщат... Другото добре го знам - празнота и болка е. Да не забравя - никой не ми е платил, за да напиша този текст!

(Бр. 8/2021 на „Златоградски вестник”)