Ефим УШЕВ
Белгийският учен Раймонд Тетрез се е почувствал малко обиден от коментарите у нас за македонистките му позиции, изразени неотдавна в Дойче Веле и е написал нова статия с отговори по някои от критиките. В тях той потвърждава схващането си, че в Средновековието няма ясно национално осъзнаване у българите. И дава пример за това защо днес има такова със следното: съвременният национално осъзнаващ се българин е учил книжовен български език и национална история, пял е патриотични песни, чел е „Под игото" и „Време разделно", празнувал е 3-ти март, участвал е в някоя от популярните напоследък исторически възстановки...
Националното съзнание, казва ученият, се формира точно под въздействие на такива възпитаващи, ако не и индоктриниращи фактори. Докато средновековният българин е нямало как да формира българското си национално съзнание.
Прибягвайки до такива смехотворни формиращи нацията фактори, Детрез забравя, че за времето, за което говори, имаме единна многовековна българска държава, чийто етнообразуващ и държавотворен елемен е българският, който именно води непрекъснати войни за защита на отечеството си, за нейното разширяване до степен, както казват западните автори, на огромна империя. Тези непрекъснати войни за защита на своето отечество, обаче, не са елемент от самосъзнанието на българите, според белгиеца. Вярно е, че имаме платена войска, включително и привлечени чужди племена, тогавашна практика е било. Но нима днес нямаме платена войска и какво от това, че е платена? Тя и така пак е българска и длъжност ѝ е да пази отечеството си...
И като учен, който действително търси истината чрез документа, най-добре да бе погледнал Битолския каменен средновековен надпис. Много щеше да научи за самоопределянето както на Царя и царския Двор, така и на населението тогава...
По-нататък Детрез казва директно: „Очевиден анахронизъм е да приписваш съвременни национални чувства на средновековни личности, както често се прави в популярна историческа литература”. Но езикът му не се пречупва чак дотам, да обясни как така тогава е допустим според него „анахронизмът” в днешната СРМ, на средновековни личности – писатели, държавници, общественици, да се вменява днешно самосъзнание и идентитет, който те никога не са имали и декларирали по някакъв начин...
Според него, първата проява на българското национално движение е църковната борба през 30-те и 40-те години на 19 в., срещу гърцизирането на българите. „Османският контекст” е началото на Възраждането, казва той, а не толкова „Славянобългарска история" на Паисий...
Интересно тогава, какъв е „контекстът” на създаване на „История славянобългарска”, ако не именно османски! И какво по-ярко и силно „словоборчество” срещу гърцизма и процеса на елинизация на българите, от това в „Историйцата”... Оставяме настрана проблема, че когато става въпрос за самоопределението на българите, един сериозен днешен учен не би пренебрегнал, а задължително би посегнал и към току-що излязлата в пълен обем „История” на Петър Богдан, чието заглавие е също твърде многозначително – „За древността на бащината земя и за българските дела”, написана век преди тази на Паисия – 1666 г.
Ако все пак приемем за такова начало Паисиевата история, казва Детрез, можем да открием сходно македонско народностно съзнание в „Триязичникът" на Георги Пулевски от 1875 г., половин век преди решенията на Коминтерна, където той казва: „Народ са хора, които са от един род и които говорят един език, и мястото, където живеят, се казва отечеството. Така и македонците са народ и тяхното място е Македония.“ Забравя удобно обаче, че всичко това Пулевски пише на български език, защото „македонски” тогава още няма, следвайки българската традиция в писане и книгоиздаване. Защото „македонски” такива тогава няма...
„Под книжовен език аз разбирам стандартизиран, официален, държавен език. Такъв в България има чак след Освобождение - по простата причина, че за да има официален език е необходимо официална инстанция като министерство на просвета да го обяви като такъв”, настоява упорито г-н Детрез. Отново удобно забравяйки, че такава институция до Освобождението има и тя се казва Българска екзархия. Това е българското „министерство на просветата” тогава, което организира и ръководи както църковнния, така и образователния процес на българските общности, което строи и открива училища, и които контролира със своите институции на общински настоятелства и училищни инспекторати...
Според Детрез, освен това, макар и да са написани граматики на българския език, да са създадени и действащи огромно количество български вестници и български граматики, да са издадени множество книги и литература, „...от тях още не възниква официален език”. Макар мнозина български писатели да са „допринесли за формирането на българския книжовен език, но до Освобождение и дори дълго след това продължават да съществуват различни „школи“, а процесът на унифициране, стандартизиране и нормиране се протака, „...както е и с македонския книжовен език, който се основава на централните македонски диалекти, които още през 1903 г. предлага Кръсте Мисирков”, сигурен е белгийският учен. Но къде той вижда такъв „македонски книжовен език” по това време, още повече ползвайки Мисирков, не е никак ясно. Нещо повече – той вижда противоречие във факта, че „има литературни произведения от 18 и 19 в., написани в Македония от хора, които изрично наричат себе си българи, а езика си български, но пишат на местното наречие”(!). А като „доказателство” цитира Партений Зографски от 1858, който отбелязва че „нашиот език“ се дели на две наречия – едното, което всички знаят, се говори в България и Тракия, а другото, за което „славянистите“ нямат понятие, се говори в Македония”.
Е, сега може ли на такъв голям и заслужил учен да му говориш как диалектите и „наречията” затова са диалекти и наречия и не е задължително да се разбират на всички територии, които се населяват от българите – били те македонци, тракийци, родопчани или добруджанци... Така е било във всяко време, та дори и днес. И не само в България и земите ѝ, останали откъснати по други държавни формирования. А и в земите и на маса други държави и народи, чиито земи са си останали в едни и същи политически граници... Но това едва ли е основание те да бъдат обявявани, със „задна дата”, в книжовни езици, само защото политическата конюнктура в момента диктува на някои учени да се застъпват за интересите на една озлобена югоболшевишка територия, за която исторически факти и морални категории са просто „бошлаф работи”...
Все в тази връзка той поставя „на масата” и следния момент от нашите взаимоотношения с РСМ – защо говорите за „кражба на историята”, никой не може да ви вземе Гоце Делчев, каквото и да казват там, той няма да престане да бъде българин. И все в този дух... Проблемът е там, г-н Детрез, че кражбата става кражба, когато фалшифицираш откраднатото. Например вземаш един дял от историята на друга страна и казваш това е наше, окрадения няма нищо общо с него. Или вземаш една личност от историята на съседа, пишеш го, че е твой и казваш на окрадения "майната ти"...
Това е проблемът - фалшификацията! Македонистите днес са толкова заслепени в омразата си към България и българското (а омразата за тях е истинската, същинската им политика), че не искат да разберат, че българската история е и тяхна история, историята на техните деди. И не е нужно да я наричат по друг начин, както сърбите са ги учили толкова много години. Че това е тяхната история и приемайки я без да я фалшифицират, те не стават по-малко или по-малки македонци...
И накрая - вярно е, че Раймонд Детрез има своя значим принос за популяризирането на българската история и език в Европа, и това в никакъв случай не би могло да му се отрече или пък, недай Боже, да не му се признава от българите.
Това обаче няма нищо общо с позицията ни да не приемаме неговите усилия за натиск срещу България в спора ѝ с РСМ и наистина неразбираемото негово търсене „под вола теле” из българо-македонските лингво-исторически дебри, само и само да убеди световното обществено мнение, че България е на грешен път в защитата на своето културно и историческо наследство, обект на фалшифициране и присвояване от дълги години, в една новосформирана, преди всичко на антибългарска основа, държава на запад от нас. Защото, колкото и да се кълне в приятелските си чувства към България и българите (самата му статия в Дойче веле има за заглавие „Аз съм убеден и изпитан приятел на България”), с позицията си той само дава възможност на македонизмът да увеличава възможностите си за пропаганда и да си намира последователи в европейското пространство. Толкова по-просто би било, вместо да философства кога са възникнали нациите и българи ли са били българите, авторът да се запита как така всички цитирани автори са се наричали "българи", включително пишещите на западното наречие, а днес неговите скопски приятели навсякъде в книги и учебници ги определят за прави „македонци”, които са се борили с българската пропаганда и българския окупатор...
(Бр. 4/2021 на „Златоградски вестник”)