Момчил ДОЙЧЕВ

 

 

Малко са датите, които са безспорни и обединяващи българския народ като силна и независима национална общност. Безспорни дати са само 24 май - денят на българската писменост, просвета и култура, 6 септември - денят на обединение на княжество България с Източна Румелия и 22 септември - денят на Независимостта. Но не е така с Трети март. Защо?

 

Може да бъдат посочени и други дати, които са по-неизвестни на масовата публика – например датата на приемане на Търновската конституция. Тя поставя фактически институционалното начало на третата българска държава. Търновската конституция е гласувана единодушно на 16 април 1879 г. Ако уважавахме нашите институции и държавна самостоятелност, това щеше да бъде националният ни празник.

Може да бъде посочена и датата на избухване на Априлското въстание – 1 май 1876 г. Много балкански народи честват денят на своите въстания за национално освобождение като свой национален празник – например гърците.

Може да бъде посочена и датата на формалното и фактическо учредяване от Великите сили на трибутарното Българско княжество, станало на 13 юли 1878 г. на Берлинския конгрес, след Руско-турската война 1877/1878 г. Но тази дата е зачертана с дебела червена линия в българското национално съзнание, защото заличава българския блян за Сан Стефанска България. Така постепенно с пропагандна цел се раздува и умело поддържа Сан Стефанския мит, довел до толкова национални предателства и погроми над България.

И така, какви са аргументите, че Трети март не следва да бъде национален празник?

 

1.

Трети март не обединява, а разединява изключително опасно, особено през последните години, българската нация. Тази дата се превърна в тържество на антибългарските и антиевропейски сили в България, които жадуват исторически реванш. Тяхна все по-открита цел е оспорване европейската същност и избор на България да бъде част от цивилизования свят. Те все по-открито се борят за връщане на България под руски контрол, както беше по време на тоталитарната комунистическа диктатура. Трети март днес обединява най-реакционните, мракобесни и реваншистки сили в България, слугуващи на руските антибългарски, антидемократични и антиевропейски интереси. От започването на прикритата руска хибридна война против европейската цивилизация, а особено през последните 4-5 години това е твърде видно. Трети март се празнува на Шипка, пред съветския паметник Альоша и други огромни руски и съветски паметници в България. Там се изявяват все по-открито антиевропейски и проруски политици и партии. Но много честни български патриоти, за съжаление жертва на вековната пропаганда, правят на практика честването на Българската свобода на Шипка и другаде в честване на мита, че Русия ни била освободила. А както знаем митове не могат да се опровергаят, защото те са антинаучни.

На Шипка, във Варна или в Пловдив, на Трети март виждаме да се вее руското знаме, изтъква се митът, че Русия ни е освободила, че тя, за разлика от Европа /която ни била заробила!/, ни мисли само „доброто“. Пропагандира се митът за българското предателство, за черната българска неблагодарност към „освободителите“...

Всички тези небивалици са ни наливани в главите от букварите и учебниците на фалшифицираната ни история през съветско-комунистическия период, че и от много по-рано. Трагично е, че тази лъжа продължава да се пропагандира и до днес.

С други думи митът за освобождението на 3 март работи упорито в антибългарска посока. Затова тази дата не трябва да бъде националния ни празник.

 

2.

Трети март разделя българите на т. нар. „русофили“ и т. нар. „русофоби“.

Поставям термините в кавички, защото това са пропагандно-идеологически конструкти, които нямат нищо общо със съдържанието, което им се придава. Т. нар. „русофили“ всъщност „обичат“ не толкова руския народ, а тиранично-деспотската система на Руската империя, в СССР, а и в днешната Руска федерация, под игото на която и до днес се намира руския народ. С други думи „русофилството“, отъждествявайки руския народ с руската „деспотско-тиранска“ власт в Русия, иска и в Българи да се установи същата система на власт, което означава ликвидиране на българската свобода и независимост.

Самият термин „русофоб“ пък е пропаганден конструкт на руското влияние в България, която преиначава самото значение на термина – фобия означава страх, а не омраза. Но на „русофилите“ е необходимо да обозначат своите противници като „русофоби“ в този смисъл, защото прекрасно знаят, че негативната конотация на термина отблъсква, а не привлича. Всъщност, малцина от т. нар. „русофоби“ са толкова примитиви, като т. нар. „русофили“, че да не правят разлика между руския народ и авторитарния диктаторско-олигархичен режим в Русия.

Излиза че няма по-големи русофоби от русофилите! Друг е въпросът, че както отбелязва Хегел, „всеки народ си заслужава правителството, което има“, т. е. робският народен манталитет е причина, а не следствие от робството. Но това не означава, че трябва да се пренебрегнат силите в руския народ, борещ се за своето освобождение от тиранията. Дори заради това, че самият руски народ и тогава, и все още днес не е свободен, не е подходящо тази дата да бъде наш национален празник.

 

3.

На датата 3 март 1878 г. не се е случило нищо, което да има трайни последици и да е свързано с някакво българско участие. Две империи след войната помежду си сключват предварителен мирен договор, под формата на протокол, който няма никакви обвързващи клаузи, защото е ясно, че траен мир не може да се сключи без участието и на другите Велики сили. Нито един българин не е питан при подписването на предварително примирие във войната между две империи, оспорващи си господството над България – Османската и Руската. Малко известно е, че преди примирието в Сан-Стефано двете империи сключват още две примирия, второто от които, подписано в Одрин, поставя по различен от Сан Стефано начин толкова спорните териториални клаузи. Тогава се приема, че територията на автономното българско княжество няма да е по-малка от границите на двата български вилаета, приети на Цариградската посланическа конференция. Всъщност, с промяната на тези граници в южна посока, царското правителство на Русия ясно показва истинските си намерения в тази война, които няма как да не бъдат оспорени от останалите велики сили. Проф. Петко Ст. Петков с основание отбелязва: „Основите на мира, предложени от победителката Русия, и приети от победената Османска империя на 19/31 януари 1878 г. в Одрин, имат важно, основополагащо значение за изхода от войната. Преди всичко, те имат това предимство, че са по-защитими в предстоящите след края на военните действия трудни дипломатически преговори между Русия и другите велики сили. Принципът, по който се определят границите на Княжество България в този документ, не се различава от общоприетите от великите сили принципи за границите на българските два вилаета на Цариградската конференция, а това всъщност е признатият от султана, а и от великите сили, диоцез на Българската екзархия (1870-1874-1876 г.). И обратно – „сваляйки картите си” чрез Санстефанските прелиминарии, предоставящи й възможност за мечтания излаз на топло море през „временно” окупираното от руски войски Княжество България, Русия ускорява изолацията си сред „европейския концерт”, с оглед предстоящия конгрес и сама затруднява превръщането на военните си успехи в трайни политически резултати“.

 

(Бр. 3/2021 на „Златоградски вестник”)