Юлиян ПОПОВ

По повод руските гаври с Румен Радев, който е мой президент, и който за съжаление е напълно неспособен да се справи с наглите подигравки (и откровени лъжи), да цитирам нещо, което писах наскоро. Тези презрителни финтове няма да престанат. Нека някой в администрацията да подготви добре президента за тях:

...

Един въпрос, на който трябва да си отговорим е как да се справим с презрението, което Русия изпитва към България. Знам, че това е прекалено общо твърдение, но то има множество конкретни прояви. Една от тях беше начинът, по който беше спрян Южен поток. Путин отиде в Турция и от Турция заяви, че България е загубила суверенитета си. Можеше да го каже от Москва. Или да мълчи. Но PR дизайнът беше изработен, за да излъчи публично презрение към неблагодарниците. Затова от Турция. Южен поток беше един пропит от некадърност, алчност, корупция и икономическа неадекватност проект, който беше лансиран по най-нескопосания възможен начин, главно от руска страна. Но Путин реши, че ние трябва да го приемем безрезервно, защото е дар. Като Освобождението. Излъга по най-нелепия начин, казвайки, че сме се отказали от 400 милиона на година. А случаят беше като новата Лада на Гарабед, дето новината била вярна, само че не била Лада, а моторетка, не била нова, а стара и не си я бил купил, а му я били откраднали. Същата публична наглост демонстрира Руският патриарх. Питайте Първанов как е чакал пред кабинета на “Владимир”, същото презрение. Истории много. Презрение, родено от пълна неадекватност на представата за себе си или за другия. Презрение, родено от собствения ти провал. От това, че си захвърлен в периферията, след като половин век си се перчил, че си велика сила с претенции за най-великата. Презрение, родено и от презрението към собствения ти народ, към всички онези нещастни хора, на които си им заместил свободата с извадена от 19ти век недоразбрана имперска идеология. Презрение родено от високата цена на петрола, върху който една шайка е сложила ръка. И презрение, подхранвано от нашето национално притеснение и плахост от това да погледнем в очи собствената си история и собствения си интерес. Има прост принцип за справяне с гамени, които се опитват да те тормозят. Тормозиш ги обратно. Ритваш ги в кокалчетата. Това е доказано единственият начин. Това е и единственият начин да установиш отношения на респект. Затова единствената адекватна реакция на българския президент е да наругае патриарха. Трябваше да го наругае още на място. Когато го назидаваше, че медиите трябва да отразят думите му, спонтанната реакция трябваше да бъде “ нашите медии са свободни и не аз решавам какво да пишат”. Не че са толкова свободни, но това е правилният отговор. Тук не става дума за благодарност и неблагодарност, а за хигиена и респект. Ако искаме да се гънем под презрението на една тежко уязвена държава, да се гънем. Да си казваме, ами да не ги дразним, ще мине. Изборът е наш. Радва ли ни да живеем с нечие презрение, като оная гнида, която се представя за български журналист в Москва и подарява сукмани и цветя на танцьорката на руското външно министерство, или искаме да посечем порива на презрение. Въпрос на самочувствие и елементарна дързост.

(Бр. 2/2021 на „Златоградски вестник”)