Александър АЛЕКСАНДРОВ

По въпроса за българо-македонските отношения, искам да обърна внимание на политиците, които използват понятието „обща история“ - да не забравят, че такава история създава само общ народ. Компромиси могат да се правят в сегашно време и по отношение на днешната политическа реалност, но не и по отношение на историята. Защото тя е минало свършено време.

Компромис би било, ако приемем, че част от днешните граждани на Република Северна Македония се самоопределят като македонци и са убедени, че нямат нищо общо етнически и национално с нас, българите. Компромис е, ако си затворим очите затова, какво съдържание те влагат в понятието „македонец“ – географско като добруджанци, тракийци и мизийци, или историческо –„деца“ на Александър Велики и другарите му. Ние ги приемаме такива, каквито днес се самоопределят - с конституцията, която сами са си приели и която непрестанно ремонтират. Това е нашият компромис.

Но не е морално и научно да приемем политика, която цели да промени народностната и националната самоопределеност на починали отдавна хора. Не можем да сторим това, защото става дума включително и за ярки исторически личности – революционери и просветители, учени, писатели и политици, родом от днешната територия на новата държава, които многократно приживе са заявявали своята българска народностна и национална идентичност. Те са били образовани за времето си личности, които отлично са знаели своя народностен и национален произход и са го декларирали писмено многократно – българи от българската нация. Заявявали са тази си идентичност във времена, когато за това се е искало кураж и смелост.

Понятието „обща история“ не може да подменя исторически факти. Така например Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е българско въстание против османската власт. В романите на прилепчанина Димитър Талев става дума за българи. Една днешна македонска професорка го нарече преди време "колониален писател"!?

А българските комунисти го хвърлят някога в концлагер, защото е "великобългарски шовинист". Но това, че днес има македонци с комунистически акъл, е тревожно. Народните песни, събрани от братята Димитър и Константин Миладинови от Струга са български и в преобладаващата си част са с произход от територията на днешната РС Македония. Народното творчество и неговите събирачи не лъжат. Когато Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, родом от Велес (по югославско време бяха кръстили този град, населен с македонски българи, Титов Велес, но и нашите комунисти не останаха назад с Димитровград, Коларовград, Благоевград, Михайловград!), пише „Гоненение и страдание за честное име болгарское“, той представя себе като българин и следователно такъв трябва да остане в „общата история“. Когато Константин Миладинов пише, че „Западна България се нарича още Македония“ и задава въпроса: „А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме?“, тези му думи не могат да се пренебрегнат. Защото той е или достоен просветител, или по днешните скопски критерии „манипулатор“, който не е знаел своето народностно потекло. Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., което избухва в Македония и Одринско, е събитие от българската история, от житие-битието на българите, живещи в тези области, останали нещастно под османска власт. Към днешните македонци, които твърдят, че не са българи, то няма отношение. Това, че част от въстанието е избухнало на територия, на която сега те живеят, не го прави тяхно събитие.

Събитие от „македонската история“ е т. нар. от македонските политици и историци „втори Илинден“ от 1944 г., или антинародното, комунистическо и проюгославско „Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония“. След него антибългаризмът става официална държавна политика в комунистическата република и започва да се себедоказва чрез масови убийства и репресии срещу българите. И не друго, а страхът от комунистическата власт и от Управлението на държавна сигурност на бивша Югославия (УДБА) прави така, че много македонски граждани повече от половин век не смеят да признаят дори на децата си истината за своя и на предците им български произход. Но нима македонци са тероризирали македонските българи в Македония?

Архивните документи, както и старите вестници говорят, че нашите сънародници са били убивани и тероризирани от безродници. Това са били главно комунисти и сърбомани. Днешните македонци постепенно ще научат тази истина. Що е време – пред тях е. Иначе няма да има за тях Европейски сьюз. Ако бяха го сторили по-рано, нямаше да се налага да сменят името на държавата си. Но това бе резултатът от тежкото им въртоглавие – ново държавно име.

За Илинденско-Преображенско въстание вестник „Ное Фрае Пресе“ от 11 авгус 1903 г. пише, че „...към българските въстаници се присъединяват и представители от другите народности“. За македонска народност обаче не се споменава. Пет дни по-рано вестник „Ди Цайт“ отбелязва: „Турците очакват добрия случай...за да се нахвърлят върху омразните им българи. Но и македонските българи са добре въоръжени и са готови за подвизи“. На 20 август в същия вестник четем: „Когато един ден ще се пише история на българското въстание в Македония, тогава на Австрия ще се хвърли големия укор, че тя е позволила на Турция да унищожава едно цяло население“.

Коментарът е излишен: въстанието е българско. А в дописка на кореспондента на лондонския „Таймс“ - Джеймс Баучер, от 13 август 1903 г., четем: „Между македонските българи има, без съмнение, и една част, която е против въстанието. Все пак обаче въстанието, може да се каже, е народно, що се отнася до македонските българи“. С други думи, абсолютно ясно е, че към годината 1903-та, когато избухва Илинденско-Преображенско въстание, Македония е била населена с българи, така, както и Добруджа, Мизия, Одринска Тракия. Впрочем щабът на въстанието в Крушево е в родния дом на българския писател Георги Томалевски. Абсурден е и спорът за Гоце Делчев. Това, че той е българин доказват не само документите. Показателно е, че той е допуснал до душата си чирпанлията Пейо Крачолов. А Чирпан не е в Македония, нали? Та благодарение на българския поет Яворов днешните македонци поназнайват нещичко за Делчев войвода. Но ако те приемат македонските българи за свои предци, то тогава с пълно право можем да говорим за „обща история“. Но ако не приемат тази историческа истина, то няма как историята ни да бъде „обща“.

Ако македонците и ние, българите, сме различни народи, то все някога между нас в тези размирни балкански простори е щяло да се води война. Както е имало войни българо-турски, сръбско-български, българо-гръцки, румънско-български. Но българо-македонска война няма. И е нямало как да има. Защото не е възможно един народ да воюва сам срещу себе си. Освен ако не става дума за гражданска война. Но и такава е нямало между българи и македонци. И причината е известна: един баща не е в състояние да „направи“ два народа. Някъде там, в прастарите времена, са съществували прадедите на македонските, тракийските, добруджанските и мизийските българи. Нима е било възможно брат срещу брата да застане? Нима е възможно това да се случи днес? Ако добруджанците са българи, ако мизийците и тракийците са българи, защо македонците да не са българи, както днес твърдят в Скопие? Защо те да са друг, различен от българския народ? Кога точно, в кой момент от историята, се е случило това различие? Кой е внукът, който е казал пръв, че дядо му не е от неговия народ? Откога географията, или комунистическите партийни директиви, правят „народи“ и „нации“? Какво означава международна политическа организация, а в скопския случай това е Комунистическият интернационал, със седалище в Москва, да излезе с официално становище за съществуване на „македонска нация“?

Едва ли има разумен човек, който да приеме и оправдае подобно етнополитическо инженерство. В периода на националното Възраждане българоезичната част от коренното население, живеещо на територията, върху която днес се простира РС Македония, се е самоопределяло като българско население, като македонски българи. Доказателствата са повече и по-високи от македонските планини. Те са в архивите, вестниците, книгите, семейните хроники. След Първата и особено след Втората световна война, това българско население е било жестоко репресирано и принуждавано да се отрича от своите български родови корени. Сръбските окупатори, а след тях и македонски комунисти сърбомани, не само физически избиват или хвърлят в затворите на Югославия хиляди наши сънародници, но и налагат като официална история антибългарската коминтерновска доктрина на македонизма, според която македонците са друг, различен от нас, българите, народ. Следва и партийното решение за създаване на „македонска нация“ и „македонски книжовен език“, който от научна гледна точка е югозападна писмено-регионална норма на българския език.

Унищожаването на народната и националната памет винаги е било част от идеологията на комунистическите партии. Те затова са „интернационални“. Конкретно в комунистическа Македония това става чрез тотално манипулиране и подмяна на историята, както и чрез активно сърбизиране на езика. За да оцелеят физически и спасят от репресии семействата си, някои македонски българи е трябвало да затворят очи за лъжата, че са от друг, различен от българския народ, че са друга, различна от българската нация. А тези от тях, които не я приемат, наистина са жестоко преследвани и репресирани. За техните деца е отредено аутсайдерско положение в обществото, доминирано от сърбомани и комунисти. Затворен им е пътят към обществена и професионална кариера. А изповядващите див антибългаризъм се ползват с всички привилегии на комунистическата каста и нейния обслужващ апарат.

Но стана така, че, както казват македонските българи: „нашиот Небесен Татко простува, но не заборава“. Като Божие наказание за репресиите срещу българите в Македония, както и за много други престъпления, изградената върху фалшивата основа на титовизма и „югославското братство“, и доминирана от сръбските комунисти Социалистическа федеративна република Югославия се разпадна и изчезна от картата на света - по начина, по който се разпадна и изчезна болшевишкият Съветски съюз.

Но РС Македония оцеля, защото семката й е българска...

(Бр. 22/2020 на „Златоградски вестник”)