+ Откъс от текст, писан за специален сборник, посветен на 90-годишния юбилей на златоградския писател и краевед Величко Пачилов
Ефим УШЕВ
Наскоро, при едно от поредните ми ровения из архивите на НБ „Иван Вазов” в Пловдив, в търсене на неизвестни страници от историята на Златоград и Родопите, случайно попаднах на много любопитни „средновековни” писма, които неизменно привлякоха вниманието ми. Първо, защото в тях се споменаваше наименованието Родопи, и второ, признавам, привлече ме името „Бонифаций”.
Истината е, че по това време в „Златоградски вестник” редактирах и публикувах интересни текстове на нашия краевед Величко Пачилов - за смъртта на Солунския управител Бонифаций, в които убедително се доказваше, че той е убит край златоградското с. Баните, Ксантийско, от местни българи. Това бе достатъчно споменатите писма да ме приковат в четене.
Каква беше изненадата ми обаче, когато разбрах, че всъщност не става въпрос за херцог Бонифаций Монфера, управителят на Солунската област, когото нашите хора убиват в съседното с. Лъджа (Баните) край Златоград, в навечерието на похода на цар Калоян към Солун… А ставаше дума за испански монах в армията на рицарите, със същото име, по който авторът, дон Алвизо, се е надявал да изпрати писмата си до своята любима в Испания - донна Паула.
Ще си призная и нещо друго, което свърза в съзнанието ми тази архивна находка в пловдивската библиотека, с моя приятел и дългогодишен сътрудник на „Златоградски вестник” Величко Пачилов. Нещо, което ме кара сега именно този текст да е моето поздравление за неговата 90-годишнина.
Беше една есенна златоградска вечер през септември, преди няколко години, когато заедно с него и с другия наш приятел - Вели Чаушев, бяхме седнали на чардака на Алешовските къщи в Стария град и от приказка на приказка Вели започна да ни рецитира едно негово любимо стихотворение, което сякаш пресъздаваше „едно към едно” ужасните битки от писмата на дон Алвизо, които сега предлагам на читателите. Стихотворението е от Богомил Райнов и се казва „Тръбачът”, а Вели го изпълняваше вдъхновено, заразяващо и въобще - много забележително. Сред стиховете там са и тези:
„...Ята стрели засвириха
над нашите стълпени брони!
И наште мечове и копия се устремиха,
за да посрещнат устрема на враговете,
и въздухът натегна от метал
и от метални блясъци.
А аз, прицелен в слънцето, с пиринчевата
слънчева тръба тръбях тревога...
Но паднаха един след друг князе и рицари,
от стремената си политнали направо
в пропастите на смъртта, сред звън на брони
и сред бризги кръв...”
„Тръбачът” е обемна творба, поема, и цялата е все в този дух. А Вели ни я изрецитира цялата. И ето, за тази среща с двамата видни златоградчани и за тези стихове ми напомниха части от писмата по-долу, които с удоволствие сега предлагам и на приятелите, и на читателите на бай Величко. Защото сведенията за българите в тези писма са единствени по рода си от времето на Средновековието. Те са публикувани във вестник „Пловдив”, в четири последователни броя – бр. бр. 3, 4, 6, 9 (20 април-1 юни 1936 г.). Има ги, но много съкратени и орязани, както разбрах по-късно, и в сп. „Родопи”, книжка 4 от 1978 г.)
До редакцията на в-к „Пловдив” през 1936 г. ги изпраща един пловдивски монах от Ордена на капуцините, който по това време бил в същия манастир – „Санта Мария дел Соренто” в Монтевидео, близо до Флоренция. Името на нашия капуцин е Петър Селимов, с монашеско име брат Касиян.
Отец Касиян Селимов ги намерил в архива на манастира - писмата били много на брой, като всички били окомплектовани под заглавието „Сънища на Изток”. Превел ги от латински и ги изпратил до редакцията, но изглежда е подбрал само онези части от тях, отнасящи се до историята на близката на Пловдив родопска околност. За останалите не знаем абсолютно нищо. Тези, с които разполагаме, обаче, по същество са един вид нови извори за Третия кръстоносен поход в българските земи в края на ХІІ в. А именно – армията на Барбароса на път за Ерусалим минава и остава временно в Пловдив, като преди това го опожаряват. Остават тук през времето от октомври 1189-а, до януари 1190 г. Писмата на испанския рицар дон Алвизо дел Гренада се съхраняват, както казахме, в архива на италианския манастир „Санта Мария дел Соренто”, в градчето Монтевидео. Четирите писма на испанския рицар от Гренада - дон Алвизо дел Гренада, написани през късната есен на 1189 г., са уникални извори за историята на Пловдив, Асеновград, Родопите в тази й част и Бачковския манастир, за хората, обитавали ги по това време.
Първото от четирите му писма е озаглавено „Писмото по Безръкия от Филипополи до Гренада”. В него се дават безценни етноложки сведения за бита на българите от планината и равнината - сватбите им, обичаите им, кръщенетата им, погребенията им, начина им на обличане, порядките им и т. н. И изобщо, сведенията в писмата са уникални за историята на Пловдивско и предната яка на Средните Родопи.
Пак благодарение на дон Алвизо, научаваме името на игумена на Бачковския манастир, пленен от отряда на Хенри фон Калден, чието име Ансберт, в своята хроника, пропуска да отбележи. От писмото на испанския рицар обаче научаваме, че „...игумен на Светата пречиста...бил арменеца...йеромонах Мелхиседек, когото видяхме (думите са на дон Алвизо - бел. ред.) като благочестив Божи човек...”
Затова може би ще трябва да публикуваме тези писма изцяло - за да бъдат на вниманието на едно отбрано и любознателно, не се притеснявам да кажа - „бутиково” общество, от читателите на настоящия сборник. Но не само защото най-ранното описание на Бачковския манастир, например, е точно в тях. И е дело именно на дон Алвизо, в неговото четвърто писмо, в което между другото се казва, че на връщане за Пловдив от посещението си в Бачковския манастир, рицарите минали „...през едни села, които наричат Добролонг (Добралък) и Яворово/Яврово...”
(Целия текст – в сборника, посветен на В. Пачилов,
който ще представим в Златоград през септември на 2021 г.)
(Бр. 20/2020 на „Златоградски вестник”)