Емил СОКОЛОВ

Първо, ако чуя някой да ми обяснява как това отваряло стари рани, да занесе нефелнитe си разсъждения някъде другаде.

За 75 години чухте ли някой от отговорните за смъртта на всички тези хора да се извини? Техните наследници в БСП и всички производни на БКП партии съжалиха ли, че изтрепаха цели фамилии, за да заграбят властта в България с помощта на Червената армия?

Не, нали? Няма и да съжалят. За да поднесе човек искрени извинения и да се разкае, той трябва да притежава едни качества, които в червената 'общност' (щях да ползвам друга дума, ама знам, че ще свалят поста) липсват.

Хората, които комунистите избихаq притежаваха тези добродетели в изобилие - чест, достойство, патриотизъм, лоялност. Затова бяха убити. На Сталиновия съветски човек тези неща не са му присъщи. Правят го труден за командване. При комунизма хората не са личности, а ресурс. Силните, непримиримите и героите трябват да бъдат ликвидирани, за да не му хрумне на някой да им подражава. Това застрашава диктатурата, а тя е най-важна. Не вие, а властта на всяка цена е висша ценност при комунизма.

Второ, отбелязваме тази дата, защото почитайки паметта на невинните убити, си спомняме за една друга България. Тази България вече я няма. Беше ни отнета насилствено от една чужда сила, чиито 'освободителни' паметници стърчат във всичките ни големи градове. Каква гавра и унижение е това няма да коментирам сега - за това друг път.

Нека да поговорим обаче за изчезналата България. До ден днешен ни се обяснява, че по времето на Цар Борис III тук виреел някакъв страшен 'монархофашизъм'. Всички страдали и нямали търпение Съветския съюз да ги освободи.

Кои са всъщност фашистите, от които ни 'освободиха'? Например, фамилия Вазови - род на писатели, публицисти и генерали, които са защитавали това парче земя с цената на всичко. Народният съд избива, изселва и осъжда на години затвор десетки хиляди българи. Все хора като Вазови - цветът на нацията. Няма по-голяма несправедливост и зверство в модерната ни история от така наречения Народен съд. Никога не го забравяйте. Длъжни сме да сме признателни на хората, които загинаха само защото милееха за България.

Трето, не казвам да помним Народния съд, защото много държа да се мразим и караме непрекъснато. Отбелязването на този ужас е начин да не забравим, че работата ни не е свършена. Оставете, че няма наказани за убийствата и репресиите, ами България все още продължава да НЕ Е наша. 75 години по-късно още не сме си върнали това, което ни беше отнето с кръв и страдание. Днес страната ни все още е в плен на неокомунистическата номенклатура. Това са наследниците на същите касапи от 1944-та и 45-та...

Издевателствата им може да не са толкова видими, масови и крайни, но жестокостта продължава да е най-яркото им качество. Така на днешния ден почитаме онези, които не преклониха глава и платиха с живота си.

Тъгуваме за България, която ни беше отнета. И не на последно място, си спомняме, че борбата ни не е приключила. Докато помним всичко това, за България шанс все още има.

Общата памет и стремежът към истината са разликата между просто тълпа и народ.