Отец Серафим

Всички ние стоим печални около гроба, който ни разделя с нашия скъп отец и брат Константин и плачем. И знаем при това, че плачем не за него, а за себе си. Защото за нас е ясно, че покойният е наследил вечно спасение. Словата на църковното песнопение „Блажен е пътят, по който вървиш днес, душо, защото ти е приготвено място за упокоение“, могат да бъдат отнесени към него с пълно право.

Между нас няма нито един,

който да се съмнява, че нашият скъп отец Константин, както всички го наричахме, от тази долина на сълзи и печал отива именно в райските селения за вечна радост. Затова ние плачем, защото останахме сираци. Той ни обичаше безрезервно, като със своя пример ни учеше на добродетелен живот и как да се борим със страстите и демоните. Утешаваше ни в скърбите.

Кой ще ни утешава сега? Кой ще ни дава безпогрешни съвети как да постъпваме във всички трудни обстоятелства на нашия живот? Кой ще ни съгрява със своята любов? Да, ние плачем за себе си, а не за него. За самия него ние трябва само да се радваме. Защото той можеше да каже за себе си подобно на св. ап. Павел: „Желая да се освободя и да бъда с Христа“. Пребивавайки още тук, на земята, беше вече небесен жител. Един поглед върху неговия живот ни уверява, че цял е принадлежал на Христа, цял е бил облян с Неговата благодат, цял е бил устремен към небето, като истински земен ангел.

От най-ранно детство

той беше непрестанно с Христа, в благодатно общение с Него и се намираше постоянно под покрова на дивната Божия десница, която върши чудеса. Особено обичаше  да се моли на Пречистата Божия Майка и изпросваше от Нея помощ за себе си и за своите близки и познати. Имаше чиста детска вяра в това, на което ни учи нашата майка — светата Църква. Безчетните и дълбоки по смисъл богословски беседи с населението на Златоград и Мадан, където  служеше като свещеник, свидетелстват за светлия му ум, за познаването на светоотеческото наследство и огнената ревност в защита на св. Православие. Неговите беседи с миряните не бяха рационалистически, не бяха плод на суха ученост, а пламенната му любов към Христа и на верността му към Него. Той притежаваше онова богопознание, за което Спасителят е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Затова несъмнено ще бъде поставен в редовете на угодниците Божии. При всички тези свои високи качества, нашият брат Константин се отличаваше с тих и кротък нрав и с ненарушимо, дълбоко смирение. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“, казва Словото Божие. За своето велико смирение той се удостои да стане съсъд на дивната и чудотворна Божия благодат.

Ние плачем не за нашия

непрежалим покойник,

а за себе си, защото оставаме сираци. Но нека за нас бъде утешение това, че сега там, на небето, цари велика радост, защото един нов земен ангел се присъединява към небесните ангели и с това се увеличава благодатният сонм на небесните жители. Нека бъдат за нас утешение скъпите възпоменания за нашият брат Константин! Нека изпълняваме неговите спасителни съвети, които той ни даваше в своите дивни разговори с нас. И тогава смъртта, която днес физически го отделя от нас, няма да може духовно да ни раздели с него. И да се молим на Бога да упокои в Своите небесни селения Своя  избраник — непрежалимия ни брат Константин.

(Бр. 16/2020 на „Златоградски вестник”)