„Когато на 26 декември, покрит с лаври и цветя от ликуващия народ, князът влезе в София начело на победоносната си войска, вече можеше да се каже, че е извършил велики, почти невъзможни дела. Бе победил сърбите и бе отложил действията на враждебните велики сили, докато напълно срази врага. Австрия оказа силен натиск за сключване на примирие. То облагодетелстваше само сърбите, но бляскавата победа осигури Съединението на двете Българии. Българите, получили бойното си кръщение под водачеството на своя княз, показаха, че са способни сами да се защитават. Целият свят бе удивен от храбрите им дела и от куража на младия им пълководец. Той скромно отклоняваше тази почит от себе си и сочеше, че смелите му войници и офицери - героите на Сливница, са извършили това велико дело".

Кръвта на предците

След края на войната князът издава заповед до армията: „Днес нашата страна е прочистена от врага, който вероломно нахлу в нея. Смелостта и себеотрицанието, с които се бихте, бяха възнаградени от победата над сръбската армия. Те предизвикаха възхищението на целия свят и признаването му, че във вените ви тече кръвта на предците ви, победителите на Византия." Какво всъщност се случва в този толкова важен за България ден и каква е ролята на големият лидер Александър Батенберг? Акад. Георги Марков пише за Съединението: „Само 7 години след Берлинския конгрес, според който България бе разпокъсана на пет части, нашият народ наруши волята на великите сили и обяви съединението на Княжество България и Източна Румелия, против Берлинския договор. В това е силата на това събитие, защото тогава всички се обединяваме – както народът, така и управляващите. Захари Стоянов се обръща към българския княз Александър, който поема политическата отговорност за Съединението, въпреки колебанията си заради реакциите на Великите сили и особено на Русия, която би изтълкувала това като удар срещу нея. Дълго време преди 1989 г. по идеологически причини беше принизявана ролята на княз Александър. Всъщност, това е първият ни държавен глава след Освобождението, който изживява много драми, стига до конфликт с руския император Александър III, в името на българските интереси, а по-късно е заставен да върне короната на руския император и да абдикира".

Един княз на 22

Александър Батенберг става княз на България на 22-годишна възраст и предава властта, когато е на 29. За тези 7 години поставя основите на държавността в новоосвободена България, изгражда институции и инфраструктура, гради авторитета на страната ни в Европа и защитава Съединението с бляскавата победа в Сръбско-българската война. В новата ни история няма български политик, който да е работил толкова усърдно и самопожертвователно и да е постигнал такива успехи за българския народ. Адолф Кох, дворцовият пастор на княз Александър, пише в книгата си „Александър Батенберг – Истината за царуването му", своето първо впечатление от него: „От първия миг и аз бях „покорен от чара му". Благодарение на прямия характер на принца не бяха възможни каквито и да било дворцови интриги”. Съединението е провъзгласено в Източна Румелия в много трудна за Княжество България външно и вътрешнополитическа обстановка. Русия, разочарована, че княз Александър се припознава като част от българския народ и работи неуморно за интересите на България, се опитва да го отстрани по всякакъв начин. Първата сесия на Народното събрание от 15 октомври 1884 г. до февруари 1885 г. избра незабавно комисия, която да разследва незаконно присвоени държавни средства през периода на пълномощията. Според твърденията на Каравелов, за това време незаконно са били изразходвани повече от 7 милиона. Князът не се възпротиви на тази проверка. Но когато ревизията бе направена и се оказа, че нито една дума от обвинението не отговаря на истината и че парите са изразходвани само за държавни нужди, князът едва не уволни Каравелов. Князът бе в много трудно положение, притиснат между враждебно настроената Русия и правителство, на което не можеше да се вярва. Бурните кавги в пленарната зала безпокояха княза. В такава политическа обстановка настъпва денят на Съединението. Той ясно виждаше, че целият български народ желае Съединението и смяташе за свой дълг като княз на България да отговори на това желание. „Знам, че така несъмнено поставям в залог живота си, но най-важното за мен е благоденствието на страната ми!" Това решение бе подсилено и от мисълта, че личното му присъствие може да предотврати изблици на насилие, породени от омраза. Даде заповед за мобилизация, свика Парламента на извънредно заседание и с прокламация обяви Съединението за свършен факт, като заяви, че поема управлението на Източна Румелия.

Последствия

Реакцията на Русия е враждебна и незабавна, разказва Кох: „На 23 септември пристигна заповед от Копенхаген, с която се отзоваваха всички руски офицери от българската армия. Князът бе поел на плещите си огромен товар. Много хора биха се превили под тежестта му. Но той изпълни задачата си блестящо. Тегнеше заплаха от нападение – Турция от юг, от запад – Сърбия. Източнорумелийската войска бе малобройна и необучена (дванадесет батальона), почти нямаше артилерия и кавалерия, а всичките ѝ висши офицери току-що бяха отстранени. Новата страна, която го бе провъзгласила за свой княз, бе разкъсана от партийни дрязги и от заплашваща национална вражда между турци, българи и гърци. Не бе укрепнала и организационно. Великите сили гледаха подозрително на нарушението на Берлинския договор, а Русия явно бе враждебно настроена. Необходима бе голямата смелост, неимоверната енергичност и гордата самоувереност, така характерни за княза, за да не трепне той и да се предаде. Свика милицията и формира 35 батальона. Опита се да улесни великите сили в признаването на Съединението. Заяви, че е готов да признае суверенните права на султана, че ще бъде отговорен за мира и за сигурността на поданиците в цялата страна, независимо от националността и вярата им, че ще се държи настрана от каквито и да било безредия в Македония."

Удар от Сърбия

Нов удар идва с вестта за намерението на Сърбия да ни обяви война: ”...Не се страхувам от войната, защото не се боя от смъртта. Готов съм да умра и с радост бих се освободил от положението си в София, което така ненавиждам, за да се отдам в служба на българския народ. Нека след това споменът за мен да не им дава мира, докато не обединят родината си. За момента изобщо не стои въпросът за моята абдикация. Както казах, в момента изглежда не е нужно да се обсъжда този въпрос, защото ще има война и може би сред многото куршуми ще има един изстрелян отзад – кой може да знае. 13 ноември, 2 часът през нощта – тъкмо когато свършвах писмото си, получих сръбската декларация за война. Дано Бог ми помогне, аз ще изпълня своя дълг. Позор, вечен позор на тази братоубийствена война!" Княз Александър е концентриран до предела на силите си, за да приведе армията в готовност. Въпреки че българската войска е по-малобройна, че нашите оръжия са недостатъчни, а сръбските са последната дума на военната техника, че Русия е отзовала генералите си от българската армия, княз Александър се заема за работа. Организира прегрупирането и локализирането на основните сили, обезпечаването на войниците с топла храна, квартири и муниции, както и създаването на болници на разположение на армията, готови да поемат ранените. Цялата работа е свършена в невероятно кратки срокове и с изключителна прецизност, което предопределя успеха на армията ни, малкия брой жертви на бойното поле – 697 (от които 16 офицери) от 40 000 армия (1,7%), успешното лечение на постъпилите ранени – 4305, и болни – 95, и малкия брой смъртни случаи на постъпилите бойци в болниците – 98, според данните от Санитарния отчет на главния лекар на войската С. Мирков. В отчета се посочва също, че ранените сръбски бойци – 220, са изоставени на бойното поле от другарите си, защото са били в много тежко състояние. Александър има план за победа дори при най-лошия развой на събитията: „Успеем ли да задържим Сливница до утре вечер, ще победим, защото дотогава ще пристигне войската от Източна Румелия. Но даже да отстъпим Сливница и София с осемте хиляди войника, не сме загубили все още нищо. Ще съжалявам само за едно - че ще трябва да разруша новопостроената си столица, за да отблъсна врага. Няма и съмнение, че армията ми превъзхожда сръбската". Александър е на огневата линия, редом с войниците, разказва ни Кох: „Нямам намерение да описвам подробно бляскавия победен щурм на княза от Сливница до Пирот и как с тези дела обезсмърти името си. Всички все още добре ги помнят, сякаш са се случили вчера. По време на цялата война той бе там, където бе най-опасно. След всяко сражение обикаляше войската и така повдигаше духа и увереността ѝ в победата. Когато барон Кевенхюлер предложи спиране на огъня, в разгромената вече сръбска армия имаше по пет патрона на човек и никаква възможност за нови доставки преди да стигне до Ниш. Намираха се пред пълна катастрофа, докато князът разполагаше все още с резерви от осем милиона патрона. Ясно е, че такъв пълководец не можеше да не вдъхва ентусиазъм у хората си и че предвожданата от него войска ще направи дори и невъзможното, за да му се отблагодари."

... Капитан Бендерев, капитан Радко Димитриев и майор Груев, подкупени от Русия, организират отвличането на княз Александър, с нареждане да бъде убит. Но след натиск от Европа, не посмяват, а вместо това го откарват в Русия и оттам – в Германия. Когато идва денят, в който Александър напуска България със сълзи на очи, българският народ оплаква раздялата си с героя от Сливница. Адолф Кох пише: „Когато преди осем години, в разцвета на своята младост, бе стъпил на българска земя, българите го бяха посрещнали с радост и надежди. Сега, когато бе в мъжката си зрялост, а те знаеха що за човек е той, не можеха да си представят как ще съществува страната им без него. И точно сега трябваше да го загубят! Тъгуваха за него като за баща. Когато влакът потегли, от Турно Северин се разнесе общ възглас: „Да живее героят на България! Да живее героят на Сливница!".

(Из книгата „Ст. Стамболов – кога

и защо се обяви против Русия”, 1915)

(Бр. 14/2020 на „Златоградски вестник”)