Ефим УШЕВ

Писателят Антон Страшимиров е роден на 15 юни през 1872 г.

Между многото неща, които знаем за него, нека кажем, че той е първият, написал художествена творба за българите мохамедани от Родопите – легендарната творба „Рамадан беговите сараи”.

Недостатъчно известни са обаче народопсихологическите му статии и книги, пътеписната от която „В южните земи” (1913), също за Родопите, отдавна плаче за ново издание. Сред родопските му разкази са и „Хубча”, „Чил тепе”, „Из Родопите”. В по-ново време, през 1993 г., излезе отново книгата му „Нашият народ”, посветена не само на бита и народната психология на българина, но и подробно разглеждаща диалектните групи на българския народ – родопчани, шопи, мизийци, тракийци, рупци, мияци, македонци. Слабо известен факт е също, че като експерт в Министерството на железниците той е командирован в Родопите със задача да проучи възможностите за една бъдеща родопска железница, след което написва проучването си „Средището на Родопската област и трасирането на централната Родопска железница”. Същата излиза в кн. № 9-10 на ведомствения „Железопътен сборник” (1913-1914 г), в неговия т. нар. „Неофициален отдел”, на стр. 614. И естествено е недостъпен за читателите. Но затова пък работата му може да бъде прочетена в ч. II на историческата поредица „Златоградски страници” (2016), под заглавие „Даръдере като средището на Родопската област”. В ч. 4 пък на същите „Златоградски страници” (2020), може да се намери също толкова неизвестната му статия под заглавие „За родопските рудни и минерални находища” (1913). Но ако всичко това може да се намери и прочете, едва ли някъде ще намерите и прочетете, че Антон Страшимиров е първият в Белморието кмет на гр. Ксанти, в едно време между двете световни войни, когато по същото време кмет на Гюмюрджина е родопчанинът от с. Петково Георги Попанастасов. А по-късно, по свидетелствата на краеведа Петър Маринов, Страшимиров пише писмо до общината в Смолян, да му се даде едно място „край бейските конаци”, за да си направи малка къща, където да прекара последните години от живота си. Уви, вместо в Родопите, които така обичаше, съдбата му бе отредила да завърши земните си дни във Виена, където приятели го бяха насочили за лечение... Може да се каже, че именитият ни писател е кръстник на Златоград – като участник в комисията по преименуване на селищата в страната (1934), негово е предложението градецът и тогавашен околийски център Даръдере, да получи сегашното си име. Явно по-късно ние не му оставаме „длъжни”, като се отблагодаряваме за това и на негово име е кръстено едно от златоградските села – днешното с. Страшимир. Затова е днешният ни поклон пред паметта на тази неспокойна и безкрайно интересна и талантлива личност от българската история.

(Бр. 12/2020 на „Златоградски вестник”)