+ Съвместна публикация - сп. Родопи-Златоградски вестник: историческа находка за това кой е автор на ръкописната бележка от 1878-а, за идването на руски войски в Златоград

Ефим УШЕВ

Както е добре известно на интересуващите се от историята на родния им град златоградчани, в Музея на просветното дело в Средните Родопи в града се намира едно писмено сведение за идването на руски войници тук, което става в хода на освободителната за нас Руско-турска война от 1877/78 г. То е известно най-вече на читателите на Златоградски вестник, тъй като неведнъж сме го цитирали, включено е и в т. 1 на историческата ни поредица „Златоградски страници”.

Става въпрос за един ръкописен текст в стар молитвеник от църквата „Св. Георги”, останал по-късно като притежание на просветния музей и воден като архивна единица с наименование „Апостола”, именно като ценност с тези няколко (словом – три) реда, чийто текст е следния:

„На 19 януарий 1878 лето

Влезоха в града ни Руски войници, сахате

                    по осем и половина по Турски”

Разбира се, соченият ден от месеца веднага е пресметнат по новоприетия по-късно календар и става съответно 31 януари – датата, която и днес общината отбелязва всяка година като „първото освобождение на Златоград”, пред паметната плоча с барелеф на предводителя на отряда, руският ген. Пьотър А. Черевин, поставен на Нашевата къща в центъра. Въпросът тук обаче не е за освободителя на града, а за самия изведен по-горе текст. И по-точно за това, че винаги досега, когато сме го споменавали или цитирали дословно, сме отбелязвали, че той е анонимен - написан от „неизвестна ръка” на някой местен златоградчанин. А начинът на изписването, почти калиграфски, както и мастилото, а и самия писец, с който е направено това, говори недвусмислено за автентичност на време и място на ръкописното отбелязване, регистриране  на случилото се събитие.

Затова преди време бях приятно изненадан, когато прочетох в сп. „Родопи” (бр. 1-2/2018 г.) много интересните спомени на Шинка Тодорова Кузманова (по мъж - Райчева Палагачева), майка на шест деца, родена в 1901 г. в Смолян. Те са под заглавие „Шина Кузманова разказва” и от тях именно се разбира кой е авторът на въпросните „три реда”, красиво изписани на първата бяла страница в златоградския „Апостол”. Преди обаче да кажа името му, нека читателят има търпението да чуе накратко малка част от въпросните мемоари, отнасящи се до тогавашно Даря даре, не само за да навлезе във времето, описвано в тях, но и защото може би сам ще се досети за името на самия автор на „редовете”.

Спомените на Шина Кузманова, чието име всъщност е Анастасия, а Шина е звателната му домашна форма, са писани през 80-те години на 20 в. и завършени през 1984 г., само година преди смъртта й през 1985. Те са общо 183 страници на тетрадка, сахранявани от сина й Любен Данчев. Неин мъж е Райчо Данчев Палагачев, работил като секретар при следователя в Окръжния съвет в Гюмюрджина, където умира през 1943 г., когато съпругата и шестте му деца се връщат в Смолян.

Та от тези спомени става ясно, че неин чичо, т. е. брат на баща й Тодор, е бил Андон Кузманов, изпратен от Пашмаклийската община да учи за учител в Одрин. Когато по-късно бил назначен в училището в Райково и започнал работа, дошло писмо от владиката, че го избират за свещеник и го канят пак в Одрин – да го запознаят с реда по заемане на поста. Така учил още шест месеца, оженва се и има син Георги, а след това е ръкоположен, като му дават за работа и управление енорията в Даря даре, по-известно за нас като Даръдере, днешен Златоград.

Приема я и започва службата си през 1861, като остава тук до 1871 г., заедно с жена си Стана, сина си Георги и със сестра си Мария. Лятно време си ходел в Пашмаклъ, защото в Дари даре било много топло. През едно лято, обаче, като се върнали от Пашмакли, жена му се разболяла от малария, а след нея се заразили Мария и момчето Георги. Всички те починали през 1867 г. и били погребани в златоградската църква.

Така поп Андон Кузманов остава вдовец и по църковния канон няма право да се жени втори път. Но спомените на Шина са толкова по-интересни за нас и затова, че самата тя е живяла като дете в Златоград при чичо си три години и сега предава разказваното й от местните хора за пребиваването на „чичо поп в Даридаре”.

„Там, казва тя, има храм на 120 години, строен с голем зор – денем християните го градили, нощно време турците го валили. Най-после се принудили, та изпратили делегация до Станбул, Цариград, до султана”. Но за да могат да влезнат при него, измислили странен начин да привлекат вниманието на пазачите на двореца - един от хората сложил на главата си запален мангал и обикалял с него така три дни около сарая пред Високата порта. На третия ден отишъл при него гавазина и го попитал, бре човече, какъв е тоя огън, що ти гори на главата. Тогава нашият му разправил всичко и поискал да влезе при султана. „Щом ти гори огън на главата, султанът ще ме послуша и ще те приеме”, казал му гавазинът и го вкарал вътре. Разправил всичко на султана, който му дал подписан от него ферман с разрешение да строят черквата, ама с условие да е дълбочко в земята, покрива й да е до два метра над земята, да се не вижда много отвън.

„И така построили черквата – казва Шина, - както наредили. Аз ходих в тая църква и наистина е в земята, отвън се вижда само покрив и прозорци, равно със земята, няма даже камбанария...” Тя обаче сбъркала в паметта си, защото отбелязва, че за патрон било прието да е Рождество Богородично, докато знаем, че всъщност от самото начало църквата е „Успение Богородично”. Разбира се, това не е от голямо значение – по-важен за нас си остава и другият неин спомен, както казва - „по бащина линия”, и е свързан с неговото житие-битие като дюлгерин из българските села в Беломорието, където той строил на хората селските джамии.

И така, от него знаела, че построил джамията в близкото, златоградско тогава, с. Шахин, днес в Гръцко. През 1911 г. обаче строил джамия и в с. Исьорен, Ксантийско, заедно със зетя им Атанас. И трябвало да си отиде вкъщи в отпуск, за кръщението на дъщеря си Шина, родена на 27 ноември 1901 г. Главен инициатор за строежа на джамията там бил „един много солиден човек – Молла Ибрахим”. Като благороден и благодушен човек, където и да отидел за работа, баща й, като устабашия,  бил обичан от хората, давали му големи подаръци от цялото село, а Молла Ибрахим закичил на джамията „ред алтоне златни, пет ирмилика и ги нарекъл: за момичето на устабашията Тодор Даралията”. Това бил неговия прякор, заради който и семейството му всички наричали Даралиеви, уточнява Шина. И след тези нейни любопитни моменти, които ни е оставила, идваме до най-важното за нас в това изложение. А именно отбелязания факт, че „...през 1878 г. чичо поп Андон посреща руснаци в Дари даре. Урежда посрещането на един мост...” Ето и нейния оценъчен момент за събитието: „...Тие златоградчани тачат тоя случай. А чичо поп Андон всичко е записвал, забележителните случаи, оставено е в черквата. Аз съм живяла три години там и ми разправяха историята за пребиваването на чичо поп в Дари дере...”

От всичко това уверено заключаваме не само за сигурното установяване на авторството на въпросното ръкописно сведение за идването на руските войски на ген. Черевин в Златоград. След което не можем повече да говорим за някаква „неизвестна ръка”, а оттук нататък ще говорим за ръката именно на златоградския поп тогава Андон Кузманов.

Но и друго - след цитираните спомени на Шина Кузманова-Палагачева, вече отваряме един нов въпрос - за наложителното бъдещо издирване на дневника, или тетрадката, да кажем, в която поп Андон е записвал „забележителните случаи”, както пише авторката, ставали по негово време в Златоград. Излишно е да казваме каква ценност биха били те за нас днес, 142 години след осовободителните за Златоград и региона събития от онова време. Още повече, че вече сме улеснени, имайки налице неговия почерк с „трите реда” от първата страница на златоградския молитвеник.