+ Разговор с главния редактор на в. „Рудозем” в периода 1988-89 г. Ефим Ушев, понастоящем гл. редактор на „Златоградски вестник”

 

Наталия КЕХАЙОВА

 

 

...Привлякох големия художник Здравко Палазов да прави специално рисунки за почти всеки празник, илюстрираше поетичните кътове във вестника, дадохме път на талантливия млад карикатурист Стефан Гегов, който очароваше читателите с остроумието си от специалната ни страница за сатира, която кръстихме „Коприва”, списвана лично от журналист като Михаил Кулишев от Смолян. Наш редовен сътрудник беше и журналистът от Пловдив Динко Петков, но откривахме местни талантливи автори като поетите Петър Дидов, Миглена Георгиева, Христо Андреев, който пишеше нелоши разкази тогава.

 

А писателят Георги Петканов ни подготвяше интересни исторически сведения за околностите на Рудозем, сред които Кичика, Рим папа и др., за които чувах за първи път. И наистина ви казвам, че без публикациите в този вестник не може да мине едно бъдещо изследване на Рудоземската история и култура. Помня че наш материал със заглавие „Ще писнат ли гайдите в Чепинци”, предизвика закупуване на гайди от общината за читалищата, отвори се кръжок по гайда. И те наистина взеха, че писнаха! Помня прекрасния певец на родопски песни Васил Каракехайов, който имаше една трогателна история за напускането му на Родопския ансамбъл и озовал се в Рудозем... Мога още много да ви говоря и да давам примери, защото работехме вдъхновено и с голямо желание, почти като откриватели на един нов за нас родопски регион, много, много български по дух и култура. И това са всъщност „събитията” за мен и вестника, кайто списвах твърде кратко, за съжаление...

  

. С какво е свързан най-мрачният ви спомен от Рудозем?

- Чак мрачен не, но имам един тъжен момент, който тогава помрачи отношенията ми с колежката Росица Примовска, която много уважавам. И за който много съжалявам и до днес, защото така позволих тя да се усъмни в добрите ми чувства към нея. Казах ви, че тя бе първият редактор на вестника и от една от „колонките на читателя” (рубрика във вестника) тя се е почувствала засегната, и може би основателно - мой сътрудник е задал въпрос на читател от града вижда ли разлика от началото на вестника и какъвто е сега, а отговорът бил как началните броеве нямали критичност, а сега, ето на – са по-солени. Моя е грешката, че допуснах да се отпечата нещо подобно и така да се стигне до един неприятен момент на колегиална основа. И макар че съм ѝ се извинявал за това, бих искал да го направя пак и с това интервю. Но това е „мрачен спомен” от работата ми, а не от града. От който нямам никакви мрачини, защото не смятам за такива служебните ми отношения с някои от управниците тогава. Ще ви споделя обаче един почти комичен от днешна гледна точка случай, но който тогава съвсем не беше такъв.

Моя колежка от Пловдив ми беше на гости и аз веднага използвах случая да ѝ дам задача – така и така е дошла, поне да напише нещо за вестника. И я пратих да пише за с. Елховец. Каква беше „трагедията”, когато след излизането на броя, в самото заглавие на първа страница, вместо Елховец, селото бе записано с името...Калековец! Ех, че беше тюхкане в партийния комитет, Андреева също използва случая като добре дошъл, за да продължи да съска срещу вестника... И сега - какво да правим с броя... Но тъй като по съдържание беше достатъчно интересен и добър, решихме една бригада от момичета да седне и да поправи на ръка сгрешеното име с истинското му. И така пак отиде при читателите, които го приеха не толкова трагично, както общинския „апарат”.

 

. Имате ли спомен от реакцията на обществото в Рудозем след първата ви статия?

- За някои от обществените реакции вече говорих, но за това как се е приемал вестника от хората на Рудозем написа в своя статия самият Христо Гиневски преди време, по повод 25-годишния юбилей на „Златоградски вестник”. В нея той ми припомня и на мен самия неща, които съм позабравил, но те са достатъчно показателни, защото ги помни и споделя тогавашния „управник” на община Рудозем. Ето малка част от статията на Гиневски: „Много се коментираше неговият първи материал като главен редактор, под заглавие „Самочувствието и нямането” - една критична статия за търговията в общината, която контрастираше с качествения миньорски труд. Миньорите дават много, а в магазините получават малко. Статията предизвика сериозен отглас - от пълно одобрение до пълно отрицание. Ръководствата на търговските организации идваха да протестират срещу тази публикация, срещу нейния автор. Но повечето я одобряваха, получи моята и на общинското ръководство подкрепа...” Изкушавам се за още един цитат от нея и приключваме с този въпрос:

„..В този материал съзрях намерението на Ушев да не бъде безгласен наблюдател, а коригиращ и критичен автор. Този стил, тази позиция той я отстояваше през цялото време, докато беше във вестника. Това не се нравеше на всички, но благодарение на тази позиция в. „Рудозем” набираше сила, увеличаваше читателите си. А това е безпристрастната оценка на хората за вестника, за неговия главен редактор...”

 

. В. „Рудозем” безспорно е бил школа за вас? На какво ви научи?

- Всеки период от живота на човек е един учебен „терен” за него, в който влага нещо от себе си, научава много от хората, с които общува. В Рудозем за първи път имах отговорности, които ми помогнаха да погледна и към мен самия, да науча нещо и за себе си – какво искам да направя и как да стане то така, че да има смисъл и за други хора. Защото само тогава идва смисъла от дейността ти и за теб самия. Замислях се дали въобще мога да направя нещо, което да не е ефимерно, само за текущия ден.

Тогава исках да покажа на хората, че в този живот може и да не се страхуваш, можеш да проявиш характер и без да бъдеш някакъв перко, който се зъби наляво и надясно. На властващите пък до последния ден – и с текстовете, и с поведението си казвах, че трябва да уважават хората, защото те на са им слуги; а вестникът е институция, която не им е подвластна, не е цехче или отделче към техните чиновнически кабинети, а може да бъде самостоятелен. И не само да изразява собствена позиция, но и да формира такава сред гражданството, колкото и да не беше привично и присъщо това през онези комунистически години. Защото „урокът” е, че в Рудозем наблюдавах един модел на разпадащата се тогава България – едно гнездо на скупчили се около питата с мед безделници по кабинетите, а от другата страна, обикновените рудоземчани, едни прекрасни, отрудени българи, на които им бе писнало от демагогия и фалш. А когато влизаха в магазините, можеха да намерат там най-много вмирисани кренвирши, плувнали в мас консерви с русенско варено или пастет от рога и копита. Крах и мизерия за хора, които не заслужаваха такъв живот и такава държава. И изведнъж в града им идва един Гиневски, който им казва, че повече не може така, и о, Боже, води със себе си някакъв Ушев, който си позволява да ни дава акъл, подценява нашия актив, критикува нашите превъзходни кадри, взема страната на онези, които идват всеки ден да ни поставят разни проблеми и ни притесняват...

Може би това е, на което ме научи работата ми в Рудозем, когато макар и лутайки се, тъй като за първи път нямах началник над главата си, прокарвах пътеката, по която вървях - всъщност към себе си и за това кой съм...

 

. Има ли някой от екипа, с когото и до днес поддържате приятелски отношения?

- С колегите от Смолян, които споменах, отдавна не се виждаме - едно защото се отдалечих още от тях като заминах за Златоград; но и друго, че те не продължиха в журналистическия занаят след това и нямаше как да имаме пресечни точки. Ицо Андреев пък се изселил в Пловдив, там е станал учител и само веднъж ми беше на гости в Златоград преди десетина години. Това беше екипа, други назначавани в редакцията нямах. 

 

. В края на ноември 1989 г. вече потегляте към родния Златоград - с какви чувства напуснахте Рудозем?  

- Днес съм изумен да разбера, че издадените броеве на вестника, тяхно течение, не се съхраняват в местните библиотеки, в общинската администрация, която все пак имаше отдел за култура. (Пак да кажа, че отделът за култура в общината се ръководеше от жена, която органически мразеше вестника. И се отнасяше лицемерно към мен, смяташе за свой дълг да се мазни на всякави началници на по-висок пост от нея. Но към тези по-ниско – отвратително високомерие. Така че нищо чудно да се е погрижила да не остане и брой от вестника в общината.) Много е жалко, че течение на вестника може да се намери само в Смолян, след като аз лично заделях и складирах в шкафовете на стенната библиотека в редакцията, която се намираше в Профсъюзния дом, по доста копия от всеки брой. Десетки, да не кажа стотина, са материалите, които и днес могат да се ползват от ученици, от по-любознателните за историята на града граждани, от студентите рудоземчани в различните университети на страната...

Това днес ме натъжава, макар тогава, при напускането ми, да се направи едно весело изпращане, имаше и слова, разбира се, от които си спомням края на казаното от Петър Дидов. Каквото и да се говори из града, каза тогава той, аз съм сигурен, че Ефим правеше един честен вестник, правеше го отговорно и със сърце, за което аз го поздравявам...

Изпращането беше весело, до късно и останах да пренощувам...на дивана в редакцията. На другия ден си направихме една обща снимка с приятелите, които бяха дошли, може би десетина души, и на нея се вижда колко съм несресан и недоспал. Там са и Федя, и Юри, които ми сътрудничеха по спортни теми, добри приятели, там е и едно весело момиче, Златка се казваше, както и нейните колежки от библиотеката, беше и Стоянов от профсъюзите...

Е, имаше и едно красиво момиче в Рудозем, чисто като невен, в което почти се бях влюбил. Която обаче бе решила друго за себе си - семейството ѝ беше от партийния „хай-лайф”, купиха ѝ апартамент в Пловдив и замина да живее там...

По-късно разбрах, че и Петър Дидов си е заминал за Хисаря, също близък приятел. Надявам се всички, които съм споменал в този разговор, да са живи и здрави. И всички са добре дошли по всяко време в Златоград.

 

(Бр. 10/2020 на „Златоградски вестник”)