+ Разговор с главния редактор на в. „Рудозем” в периода 1988-89 г. Ефим Ушев, понастоящем гл. редактор на „Златоградски вестник”

Наталия КЕХАЙОВА

...А всичко се свеждаше до това, че в рубриката „Колонка на читателя” дадохме думата на хората, които свободно изказваха проблемите си, и които, естествено, опираха до кмета и строителния отдел на Калоферов. Който беше типичен, при това надут, бюрократ. Имаше и един случай с директора на промкомбината Войводов – негови работници споделиха пред нас колко са ощетени в заплащането, изнесохме го с факти, но директорът веднага търчи при Гиневски – не, лъжа било.

Стигна се до проверка от страна на профсъюзите, председател беше един много симпатичен и културен човек – Стоянов, който потвърди тези проблеми и на хората им изплатиха със задна дата всичките пари... И така с почти всеки брой. Но не се отказахме от тази линия на вестника. Та това е горе-долу с „целта” му.

Колкото до това защо в Рудозем може, а в Златоград не може да има вестник – ами защото исках да направим вестник в Златоград може би твърде рано, още докато работех в съвета за култура там след връщането ми от университета. А това е някъде към края на 1982, началото на `83-а година. Когато дори и т. нар. „преустройство” е още твърде далече - то щеше да започне след още цяла петилетка. На личното ми писмо до ОК на БКП в Смолян с мотиви за откриване на вестник, получих отговор в едно изречение – не можем да разрешим такъв в Златоград, защото имаме окръжен партиен орган, който покрива територията на целия окръг... А от местния партиен комитет в Златоград пък не искаха и да чуят - не само защото знаеха консервативната позиция на Смолян, но и откровено си го казваха: „Таралеж в гащи не ни трябва”. И без това по същото време бяха пропищяли от мои критични статии за състоянието на културата в Златоград, които публикувах в столични вестници като „Народна култура” и „Работническо дело”, включваха ме с изказвания и по БНР, дори пишех писма до тях. От Партията в Смолян непрекъснато им търсеха сметка за изнасяните проблеми, а първият ни секретар Любомир Мемов се беше заканил, че „ще ме изсели от града”... Затова не можеше да стане вестник в Златоград – заради местни и окръжни „контри”. Само пет години по-късно, обаче, обстановката в страната бе друга и един енергичен и напредничав човек като Гиневски не можеше да не се възползва от това.

От това се възползваха, разбира се, и самите златоградчани, които само година след вас вече бяха узрели за идеята, още повече – бях ги абонирал служебно и получаваха рудоземския вестник. И се чувстваха малко гузни, да не кажа „прецакани” - че техен кадър прави вестник някъде, а ние в Златоград, видите ли, спим. И един ден пристигнаха в Рудозем на разговор с Гиневски и Костадинов, кмета – почти цялото партийно и общинско ръководство на Златоград дойде в Рудозем и после научих, че на Костадинов му е олекнало и веднага казал, че нямат против да ме освободят... След това – по някакво искане, не помня какво беше, което бях поставил писмено пред кмета на общината, завършвах писмото с нещо такова: „...Ако молбата ми по този проблем не бъде удовлетворена, нека настоящото писмо да се счита за оставката ми като главен редактор на вестник „Рудозем”. Още на другия ден Костадинов ме среща в коридора на съвета и казва разписана ти е оставката, мини да си оформиш документите...

. Партията влияеше ли по някакъв начин върху материалите, над които работихте? Имахте ли цензура?

- Това беше интересното в моя случай – още с поканата от страна на Христо Гиневски той ясно и категорично ми заяви, че цензура над вестника няма да има, пълно доверие ми гласува, защото ме познава от работата ми в смолянския вестник. Това е просто един късмет – да попаднеш на един такъв човек, отговорен фактор за цяла една община, който ти заявява да работиш спокойно, аз съм с тебе... С едно голямо предупреждение обаче – не трябва да правиш големи политически грешки.

Сега, какво е „голяма политическа грешка” в онова еднопартийно време и с оня Член 1 от Конституцията за ръководната роля на Партията, е дълъг и може би досаден разговор. Но бе ясно за всеки журналист тогава, че при сериозни гафове по „линията” на Партията, веднага гори както журналиста, така и самия партиен секретар, в случая Гиневски. Затова, при цялата ми дадена свобода по списването, онази граница, наричана и „вътрешна цензура”, не можеше да се прекрачва. Пък и над „главата” на вестника все още стоеще задължителния за целия български печат лозунг за пролетариите от всички страни, които трябва да се „съединяват”... А и все пак, идвам в Рудозем не да правя революции, а да си вадя хляба. Но да бъда колкото се може по-близо и честен с хората и проблемите им. И така да им бъда полезен с един вид публична защита пред партийната и чиновническа система. Което и днес смятам за една нормална вестникарска и човешка позиция.

По въпроса за „политическите грешки” се сещам и за един доста фрапиращ случай от работата ми в Рудозем, който достигна до самия партиен „връх” в областния партиен комитет в Пловдив. Оттам беше препратена жалба, получена от „съвестен гражданин”, естествено анонимен, по която местния партиен комитет в Рудозем се беше разтревожил, защото трябваше да дава отговор за публикация във вестник, за който отговаря. В смисъл – как може да допуснете такова нещо във ваше издание, че чак граждани писма до нас да пишат! Ставаше въпрос за публикувана карикатура по актуална обществена ситуация тогава – преусторойството, по модела на провеждащата се съветска „перестройка”. Рисунката представляваше митичния Сизиф, който буташе към върха своя огромен камък, на който пишеше „преустройство”. Пред този „камък” обаче имаше бюро, на което един чиновник спи... Идеята, разбира се, беше за безсмислието на извършващото се в момента в обществото ни, което според възмутения „гражданин” редакцията на вестника бойкотирала, а с това - и партийната линия. (Друг въпрос е, че малко по-късно „гражданинът” се оказа вътрешен, редакционен човек, с когото имах служебни проблеми по списване на вестника). Така или иначе – отговор трябваше да се пише. И го написах, при това не с наведена глава, извинително и съжалително за случилото се, а доста настъпателно аргументирано, на цели три страници. В които защитих публикацията, в смисъл, че с нея не само подкрепяме преустройството, но критикуваме истинските бойкотиращи го. Защото процесът се спъва и забавя от нереформираната система, поставяща обществото ни в образа на Сизиф... Като го прочете, Гиневски каза: „Много добре, пращаме го, дай го на Кехайов (дано не бъркам фамилията, става въпрос за тогавашния секретар на БКП-то в общината, нисък човек, с черни мустаци) да го подготви”. И така излезнахме с достойнство от случая. Сега дори съжалявам, че нямам екземпляр от този си отговор, който би бил добро пособие за днешните млади журналисти – как може да се държиш достойно дори и в една тоталитарна система...

Имаше и една жена от културата в общината, Андреева - бяха ми я сложили в редакционния съвет, искаше да чете предварително какво ще излиза. Намерих начин да й кажа нещо такова: другарко, нещо си се объркала, за това си има журналисти, нямате работа във вестника, освен да го рекламирате из трудовите колективи и да си пишите справките до партията... Намрази ме страшно, бълваше по разни събрания срещу мен пред разни началства, непрекъснато. По-късно, вече в Златоград, от писмо на Комисията по досиетата разбрах, че по същото време съм бил обект за следене и „разработван” от комунистическата държавна сигурност (ДС), „по линията на антидържавна пропаганда”...

. Кое беше най-впечатляващото събитие, за което сте писали, докато вие сте главен редактор?

- Едно такова впечатляващо политическо събитие, например, беше посрещането на Дипломатическия корпус, който от Смолян дойде и в Рудозем. Беше достатъчно помпозно и отговорно за редакцията, за да се запомни. Ръководеше го обаче не Живков, а несменяемият шеф на „присъдружната” на БКП партия БЗНС - Петър Танчев. Посрещнати с хляб и сол на площада, делегацията обиколи центъра, отиде и във фабриката, а целия град бе изкаран и строен като в шпалир и скандираше точно определени лозунги... Това обаче бе „събитие”, за което тогава се пишеше достатъчно клиширано и стандартно, а значи безинтересно. По-интересно за мен беше това, че и аз, като местния вестникар, трябваше да участвам в шпалира с дипломатите! И явно по някое време съм се сторил бая подозрителен за цивилната охрана, защото един ме дръпна в страни и ме пита кой съм и защо съм тук. Казах, че съм местен журналист, но като ми поиска документ, нямах, а той – махай се... Разгеле, до нас мина шефът на обогатителната фабрика Стефан Шукеров, който ми беше добър приятел, разбра какво става, дойде при нас и казва: „Да, това е нашият главен редактор, трябва да е тук и да пише за корпуса!” И горилата ме остави да си правя записите на великите им речи...

Но това го приемете откъм веселата част, друго е по-важно за вестника, а именно как ще се обогати той така, че да е хем интересен и полезен за хората, хем да има нещо стойностно като визия и съдържание, с което да остане - като издание, пречупило поне донякъде тогавашната комунистическа схоластика в журналистиката. И сега спокойно мога да кажа, че донякъде сме успели. С какво?

Започнахме историческа рубрика за материали, свързани с културата и миналото на този край, така че ако днес някой започне да пише история на града, трябва да се зарови в текстовете на в. „Рудозем”. Привлякохме и спечелихме автори, специалисти в своята област, които пишеха за традиционната местна нематериална култура, за писмените исторически извори за района, за особеностите на местния говор, с имена като Таня Марева, Тодор Пейков, като Тасо Примо – за миналото на Рудоземска община, като  Владимир Примовски – за историята на транспортните връзки тук. Дадохме думата на възрастни рудоземчани да говорят за историята на района, така както те го познават.

(Продължението на текста

е в следващия брой)

Бр. 8/2020 на „Златоградски вестник”)