Янко ГОЧЕВ

Великденската акция от 1860 г. е кулминационния момент в борбата за църковна независимост срещу Цариградската Патриаршия. Тя е замислена от цариградските български църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция на Вселенската патриаршия към българските искания, проличала още на църковния събор през 1859-1860 г.

На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба в българския храм „Св. Стефан” в Цариград, митрополит Иларион Макариополски не споменава името на вселенския патриарх и на негово място казва „всякое епископство православных”, което се произнася само от предстоятеля на автокефална църква.

Вместо името на фанариота, е произнесено това на султана. Българите в Цариград, където е центърът на борбата, откриват вратичка в канона още от Първото българско царство, позволяваща да се произнесе името на самодържеца. По това време суверенът на българските земи е османският султан. По този начин канонът е формално спазен и бългаските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или отлъчени. С акта от 3 април 1860 г. Иларион Макариополски символично отхвърля властта на Патриаршията над българското паство. Акцията се посреща с небивал ентусиазъм от цариградските българи, както и от целия български народ. С Великденската акция българският църковен въпрос навлиза в решителната си фаза - борба за признаване на независима българска църква. Започва масовото прогонване на фанариотите. В много от българските селища населението насила заставя духовните владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква. Няма кой да спре българите, които не са уплашени дори от заточението на техните църковни водачи. През 1861 г. с решение на Цариградската патриаршия, под руски дипломатически натиск над султана, Иларион Макариополски е заточен в Света гора, заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Иларион Макариполски е най-репресираният от Патриаршията и нейния съюзник Русия български митрополит. Заради непримиримостта си в отстояване на българските интереси три пъти е заточван - 1845-1850 г., 1861-1864 г. и 1872 г., след Богоявленската акция, благодарение на „вицеимператора на Цариград”, руския посланик българофоб - граф Николай Игнатиев. Заради неговата съпротива победата на българите от 3 април 1860 г. е узаконена едва 10 години по-късно, със султанския ферман за създаване на Българската Екзархия - от 28. 02. 1870 г. В нейния диоцез влизат по-голяма част от земите, населени с българи в Мизия и Тракия, а след плебисцитите в 1872-1874 г., с огромно мнозинство и българите в Македония, където епархиите от „спорни” с Патриаршията, стават безспорни български.

(Бр. 7/2020 на „Златоградски вестник”)