+ Разговор с главния редактор на в. „Рудозем” в периода 1988-89 г. Ефим Ушев, понастоящем гл. редактор на „Златоградски вестник”

Наталия КЕХАЙОВА

Един родопски сайт наскоро ми предложи да отговоря на някои техни въпроси, по повод вървящо при тях изследване за първото печатно издание в родния им град Рудозем, стартирало преди 32 години. Заглавието, което те са използвали при публикацията на разговора ни в „Рудозем днес”, е „Първият вестник на Рудозем – кое как беше". Представяйки тук на части, но изцяло и без изменение текста от публикацията, си позвалявам да променя единствено него. А предлагам интервюто и на читателите на ЗВ, тъй като смятам, че тогавашният в. „Рудозем” е бил просто началото на ЗВ. Или по-точно - само една прелюдия към неговото съвсем скорошно учредяване – времето, от което през януари т. г. отбелязахме цели 30 години.  ЕУ

„Беше далечната 1988 г. Във въздуха вече се носеше дъхът на идващата голяма промяна - говореше се за „перестройката”, в Русе се надигаше гражданското общество... Закриваха се окръзите, създаваха се области. Така се озовах в Рудозем на ръководна работа. Опознавах общината, най-вече хората, 4-то рудоуправление на „Горубсо”, което осигуряваше работа на населението. Имаше много проблеми - Завода за декоративна козметика беше в тежко състояние, повечето от предприятията бяха цехове на маданските заводи и там си плащаха данъците... Проблеми бол! Много ми се искаше в работата да имаме солиден помощник, какъвто може да е един общински вестник. Така се създаде вестник „Рудозем” - първият в историята на общината. Първоначално той се издаваше в Смолян от журналисти в „Родопски устрем” и сътрудници от Рудозем. С този екип излязоха 5 броя, но така не можеше да се продължава. Трябваше главен редактор, който да организира и ръководи цялостното му списване и разпространение. За такъв избрахме Ефим Ушев, дотогава журналист в „Родопски устрем”1- това споделя в статия от 2015 г. доц. Христо Гиневски.

...

Преди 7 години, когато започнах да се занимавам с журналистика, един приятел ми подари интересен вестник, с който се оказа, че бяхме и набори. Вътре имаше статия за миньорския живот в Рудозем, а на снимката до текста се усмихваше мой роднина, за съжаление днес вече покойник. Бях изненадана - това беше в. „Рудозем“ от края на 80-те години на XX в., т. е. това парче пожълтяла хартия беше истинска находка. Оттогава в мен се зароди интересът към проучване на темата за зараждането на журналистиката в нашия град. А наскоро попаднах на статията, от която е цитираният откъс по-горе. Всъщност това беше и стимулът, вдъхновил ме да започна проучване. Оказа се, че в библиотеката в Рудозем, както и в някои от по-старите библиотеки към читалищата в селата, не се пази архив от тези издания. Но за радост, архив има в Регионалната библиотека в Смолян. Там имах възможността да се докосна, поне за малко, до онези времена, в които е прохождала журналистиката в Рудозем.  Впоследствие се свързах и с главния редактор на вестника тогава, който се съгласи да разкаже спомените си.

. Вестникът е стартирал през месец март 1988, залепена беше първата страница за корицата и не се вижда точния ден, но това не е фатално. Вашето име в редакторското каре се появява в бр. 6 от 14 юни същата година. Последният брой, където пише, че сте главен редактор, е бр. 45 от 22 ноември 1989 г. От 1990 г. няма нито един запазен брой, през 91-ва има издадени 20 бр., а от 1992-ра са 8 или 9...

- Преди да минем към същността, нека уточним: бр. 1 на в. Рудозем” излиза на 22 март 1988 г., води се „общински двуседмичен вестник”, в четири страници, цена 3 ст.

Негов редактор е Росица Примовска, моя колега от окръжния вестник „Родопски Устрем”, с която списвахме и месечното приложение за изкуство и литература към същия вестник – в. „Здравец”. Тя започна временно, докато аз приключа дните си в „Родопски устрем”, за да го поема за постоянно. Нейното име стои и под следващия, бр. 2 от 13 април 1988, а моето име като гл. редактор се появява от бр. 3/27 април 1988. А не от бр. 6, както казваш. До края на годината са издадени 19 броя, а от следващата 1989 г. вече стартирахме като седмичник и до края на годината излизат 45 броя. Така че за  последния брой си права, защото в края на 1989 г. си заминах и вече стягах първия януарски брой на „Златоградски вестник” за 1990-а. Вестник, който стартира като седмичник и който тази година (2020, 5 януари), без всенародни тържества, разбира се, отпразнува 30-годишния си юбилей. Т. е., може да се каже, той стана моя съдба, и който списвам и до днес...

А в Рудозем тогава оставих в редакцията местния учител по литература Христо Андреев и не съм виждал нито един от вестниците, които е издал впоследствие. Най-вероятно през размирната 90-а вестникът да не е излизал и след това го е започнал отново през 91-а. Само дочувах, че в новото време на плурализъм и многопартийност след 1990 г., той безкрайно е политизирал изданието, взел е политическа страна на една от партиите, при това безцеремонно към другите, което е довело до неговия скорошен край. Което е жалко...

. Доколкото разбирам, преди да започнете работа като гл. редактор в Рудозем, сте имал опит в "Родопски устрем". От къде тази увереност да поемете ръководната длъжност в миньорския град, при положение, че съвсем скоро сте завършил университета? Имал ли сте някакви колебания и евентуално, ако е така, какво ви накара да приемете работата?

- Всъщност не бях завършил университета „съвсем скоро” – завърших го през 1982-а и като не можах да си намеря работа като учител нито в града, нито в селата, започнах като секретар на общинския съвет за култура в общината, където останах три години. И когато след това отидох в редакцията на „Родопски устрем” в Смолян, имахме стажант-журналисти, които пращахме да пишат из целия окръг за какво ли не, но за по-сериозни теми главния редактор Тинко Илиев казваше: „Пратете Ефим, него животът го е друсал три години из Златоград, къде сте тръгнали с тези студенти по такива проблеми да ги пращате! Те идват от студентските банки и купони...” Та в редакцията в Смолян отидох с бая опит и останах там също три години и нещо. Но дойде „време разделно” - от Комитета (за окръжния на БКП става въпрос) искаха да се съкращават щатове и по закон на съкращение подлежат първо назначените последни, а аз бях от тях. И тъкмо се чудеха какво да ме правят, къде да ме пратят, първи секретар в Рудозем стана Христо Гиневски, а той направи всичко възможно да издейства вестник за общината си и беше ми казал: „Приключвай в „Устрем”, каня те за главен редактор! И без това в Златоград скоро няма да имате вестник...” Бяхме приятели, имаше чувство за хумор. Но докато „приключа”, оставаше още малко време и рудоземския вестник го пое временно колежката Примовска. Затова в карето е просто „Редактор”. А веднага след като дойдох аз, вече бях назначен за постоянно, като главен редактор. Е, нямах още 30 тогава, но увереност ми даваше опитът, който бях натрупал като журналист в смолянския вестник, на който сътрудничех редовно от Златоград и преди да ме назначат. Публикувах, разбира се, и в централния печат, при това доста „бойно” и гръмко... Колебания не съм имал никакви, защото, както казах, ме съкращаваха от едното място, а ме канеха вече в другото. В Златоград, освен това, наистина не се задаваше откриването на вестник...

. Каква беше целта на в."Рудозем"? (Четох, че са отказвали да създадат вестник в Златоград, защото вече е имало печатно издание в областта - "Родопски устрем").

Защо в Златоград не може, а в Рудозем - може?

- Цяла история е въпросът защо в Златоград не можеше да има вестник. И може би по-нататък ще стане дума за това. Но за да стане вестникът в Рудозем, причината е една-единствена – градът имаше късметът на възлов управляващ пост в него да дойде човек като Христо Гиневски. Един изключително деен човек, много енергичен, демократично мислещ, макар и комунист, който виждаше във вестника не само един свой помощник в работата, искаше го като „лице на общината”. Все пак по образование той беше историк и виждаше в него летописеца, хроникьора, който оставя следи – не само днес, но и във времето. Държеше много на Рудозем, мило и драго даваше да реши всеки един от проблемите му и отделяше, по-точно виждаше мястото на вестника в този процес. Тук вече като че ли навлизам и към въпроса за целта на в. „Рудозем”. Гиневски  държеше да присъствам на ежедневната оперативка на техния актив всяка сутрин в 8 - за да си набелязвам теми и да съм в течение на проблемите, които се разискват там. И понеже живеех в Устово, всяка сутрин ставах в 6, за да хвана рейса за Рудозем на кръстовището в Райково. А когато се случваше да го изпусна – тръгвах пеша на стоп и по пътя все нещо ме качваше и докарваше в града... Но Гиневски също така нареди на кмета Костадинов, когато има проблем с някаккви външни институции, да ме взема и мен, като главния редактор, който ще даде гласност на проблема от срещата с разни фактори - строителни босове в Смолян и пр. И на срещите винаги включвах едно малко магнетофонче, за да записвам разговорите. Което респектираше събеседниците и това имаше ефект - заради присъствието на вестникар по тези срещи, се гледаше вече с друго око на самата община и нейното ръководство като партньор.

Още малко ако се спрем на целта на едно провинциално издание, да кажем, че тя до голяма степен се определя и от самия главен редактор, от неговата подготвеност и култура – каква насока и какво съдържание ще даде самият той на вестника, защото главният разпределя задачи и теми на колегите, с които работи. При мен по това време бяха Димитър Сарандалиев и Райчо Великински, и двамата от Смолян, а по-късно и местния учител Ицо Андреев. Друг учител по литература тук – Кольо Бояджиев, много искаше да започне във вестника, но Партията не даваше и дума да се издума за него, недолюбваха го за нещо от миналото на рода му...  

(Продължението на разговора

е в следващия брой)

(Бр. 6/2020 на „Златоградски вестник”)