Асен КОВАЧЕВ е златоградчанин, професор и доктор на икономическите науки в областта на преструктурирането и развитието на икономиката, управленските политики, стратегическото и устойчивото развитие. В момента преподава в НБУ. Автор е на десетки изследвания и книги, сред които „Управление на националното развитие”, „Управление на националната икономика”, „Бизнес среда”.

 

 

- Професор Ковачев, колко големи кризи в икономиката сте преживели и по какъв начин кризата у нас преди няколко години се вписва между тях?

- През последните 60 години съм преживял три драматични кризи, всяка от които е била с по-големи размери от сегашната. Първата дойде точно след Втората световна война. По онова време у нас беше въведена купонна система. Докато бях ученик, вместо пари, в магазина пазарувахме с купони, защото стоките бяха силно ограничени. После дойде сривът след 1989 г. СИВ спря да помага на България, икономиката много бързо стана уязвима. Магазините се опразниха. България не можеше да плаща външния си дълг. Отново беше въведена купонната система. Реално кризата след прехода се прояви между 1993 и 1996 г. Спомняме си как в края на 1996 г. един щатски долар у нас се продаваше за 3000 лв. До влизането във валутния борд и основният лихвен процент, и годишната инфлация стигаха 300%. Това, което става в индустриалните държави, силно се отразява върху слабите икономики. Промените в пазара на силните оказват влияние върху по-неразвитите. Специално в България, където икономиката е с ниска продуктивност и висока енергоемкост, глобалната криза се усеща най-силно от младите. За хората между 18 и 25 не бяха достатъчно работните места през 2010 г. За всички със средни и над средните доходи, които успеят да запазят работата си, кризата няма да е сериозна. А за пенсионерите изобщо не искам да говоря. На тях последните 20 години им е много трудно.

 

- До каква степен науката у нас се развива в новите реалности, пред които са изправени икономиката ни, обществото и светът?

- Управлението и науката трябва да са пряко свързани. Хората, които управляват, трябва да имат висока научна култура. Тези, които правят наука пък, трябва да могат да я практикуват. Фундаменталните открития задължително трябва да бъдат привеждани на приложно ниво. Няма смисъл от големите научни открития, ако те не бъдат сведени до конкретни приложения, от които да печелят обществото, бизнесът и икономиката. В момента проблемът е, че в България липсва приложна наука. За никого не е тайна, че хората, които правят наука у нас, я правят за собствено удовлетворение.

 

- Коя е най-сериозната критика, която сте чували за науката у нас?

- На Запад се прави наука. У нас - не. В европейските и американските университети, където има традиции, професорите водят лекции само три часа седмично. През останалото време са консултанти, разработват проекти и търсят външно финансиране. Така преподавателите създават школи и се обръщат за помощ към водещите си асистенти и студенти. У нас решението е едно – университетите трябва да бъдат реформирани, а преподавателите - преобучени. Този процес може да бъде финансиран със средства от еврофондовете. Само по този начин България ще има модерни университети, където преподавателите владеят чужди езици и са в течение с най-новото в науката и практиката.

 

- По кой измерител може да съдим за качеството на висшето образование? Къде в света са нашите университети по този показател?

- Наскоро публикувано изследване, което обхваща 4000 научни организации в света, показа любопитен факт. В него Българската академия на науките е на 631 място. Това е наистина много добре. Въпросното изследване е направено на базата на признати научни постижения. България обаче има много по-голям капацитет. Наши учени в чужбина изпъкват много по-ярко в сравнение с колегите си. Преди 1989 г. българските учени бяха много по-уважавани – и у нас, и по света. И имаше защо.

 

- Какви са вашите наблюдения – увеличава ли се или намалява броят на младите хора, които избират научната работа за свой професионален път на развитие?

- В България, както в останалите малки държави, по традиция в науката влизат предимно синовете и дъщерите на тези, които се занимават с академична работа. В момента у нас има близо хиляда професори и към пет хиляди доценти. Това е много малко. След 1989 г. науката у нас се сви повече от два пъти. Институтите почти навсякъде бяха закрити. Доходите на кадрите в университетите са ниски, а възможностите за добра кариера не са добри. Това са основните причини младите да не търсят академична работа.

 

- Кога българските университети ще се превърнат в активен партньор на бизнеса, така че кадрите, които излизат от тях, адекватно да могат да отговарят на нуждите на фирмите?

- Съберете на едно място работодателските организации, университетите и Министерството на образованието. Когато техните представители започнат да си говорят на един и същ език, тогава и бизнесът, и науката, и държавата ще спечелят. Не е достатъчно да се вземат стратегически решения, да се афишират документи и да се поемат политически ангажименти. Важното е всеки да започне да работи ефективно в посока адекватно партньорство. От друга страна, трябва да се въведе принципът на конкуренцията на научните проекти. Когато даден учен знае, че това, което прави, ще бъде силно конкурентно и добре заплатено, може да сформира солиден екип. Нашите университети могат да се превърнат в силни научни центрове с международен престиж, когато провежданите проучвания и изследванията имат измерим полезен ефект за обществото, икономиката или отделната фирма. Висшите учебни заведения трябва да изкарат науката от учебниците и да я вкарат в практиката. Те трябва да са центровете за научни открития и постижения.

 

- В момента с какво българските учени могат да са полезни на държавното управление?

- В момента никой за нищо не ни търси. Системата преди 1989 г. разбираше колко е важно българската наука да бъде силна. Управляващите тогава знаеха какво искат от нас и смея да твърдя – имаше добри резултати. Сега всичко е дадено на чиновници и външни консултанти, на които се плащат огромни хонорари. Нима чуждестранните консултанти, които идват в България, пишат доклади и дават акъл, познават по-добре средата от нас?! (Интервю на Венцислав Савов)

 

(Бр. 6/2020 на „Златоградски вестник”)