Любен ОБРЕТЕНОВ

Поуките от Ньой са много и някои от тях като че ли също започват да се забравят. Първо – до това крушение се стига заради неразумната политика на тогавашните управляващи в България. За Междусъюзническата война от 1913 г. вината е на цялото българско общество, което е било опиянено от победите в Балканската война и доста неразумно е вкарало страната във война с всичките си съседи.

Влизането на България в Първата световна война обаче е било предшествано от сериозни дискусии. И гласовете, които разумно са изтъквали, че Германия няма как да спечели войната, защото няма ресурсите на Англия и Франция, са били достатъчно много. Въпреки това тогавашните управляващи и лично цар Фердинанд вкарват България във войната на страната на Германия. От друга страна, вече е минало достатъчно време и може би е трябвало да сме по-снизходителни към тогавашните управленски елити. Факт е, че те не постигат националния ни идеал в неговата цялост. България обаче е била в много трудна ситуация, защото по силата на географията срещу нея са били всичките ѝ съседи. Всички те са се надявали да получат по нещо от българското етническо землище. При тези условия трябва да се признае, че постигнатото от нашите предци със Съединението, войните и Крайовската спогодба никак не е малко. Най-важното от днешна гледна точка за България обаче е същото, което е най-важно и за цяла Европа. ЕС спомогна за установяването на траен мир. Същият този ЕС реализира до голяма степен българския национален идеал. Откакто България е член на Съюза, ние на практика нямаме граница с Гърция и Румъния. С други думи, от Дунав до Бяло море, северната и южната граница на българското етническо землище, територията вече е една. Източната граница е известна – Черно море. Сега на дневен ред е осигуряването на западната граница на българското етническо землище – Охрид и Ниш. Това ще се случи, когато Македония и Сърбия влязат в ЕС. В този смисъл всеки, който е против ЕС, е всичко друго, но не и български патриот. Македония винаги е била основен въпрос за българската външна политика, но днес този въпрос е по-значим и по-актуален от обикновено. Българското общество и българските политици – всички без изключение – трябва да си отговорят сами на себе си на един въпрос, а именно: Кое е по-важно – да разделим някак си Гоце Делчев или да падне омразната граница от Ньой, която разделя нас? Факт е, че ние сме в много трудна и много деликатна ситуация спрямо Македония. Ние сме като онази майка в библейската притча за цар Соломон, която е съгласна да даде детето си на другата жена, само и само то да не бъде разделено на две. Не сме в положение да налагаме сурово и безпрекословно нашите виждания, защото това е против нашия собствен национален интерес.

Постигане на идеал

Критиките към българските политици, че не се справят добре с Македония, за разлика от гърците например, не са съвсем основателни. За Гърция и Сърбия Македония винаги е била само и единствено поле за дипломация и те са много улеснени от този факт. Докато за нас Македония е свещена част от България, най-романтичната част от историята ни и т.н. В тази ситуация намирането на правилния подход е много трудно. Особено като се има предвид, че и външни сили извън ЕС се месят в нашите вътрешни дебати, свирейки на чувствителните струни на българската национална душевност. Влизането ни в ЕС обаче е не просто измъкване от комунизма. То е нещо много повече – изпълнение на идеала на нашите възрожденци. Би могло да се разглежда и като нашата победа в Първата световна война, макар и 100 години по-късно. За да бъде победата окончателна, трябва да падне и западната граница, прокарана от договора в Ньой, след като северната и южната вече реално не съществуват. И може би това трябва да е водещият принцип в българската външна политика.

(Бр. 19/2019 на „Златоградски вестник”)