Генадий МИХАЙЛОВ

България плаща жестока цена за Ньой.

До голяма степен тази цена се измерва в последици, стигащи до нашето поколение. Почти през целия 20-ти век страната ни е изолирана от Великите сили и от света, има затруднения до достъп от финансиране. На няколко пъти през същия този век - в междувоенния период и по средата на комунизма, Югославия на практика задушава страната ни - първо чрез военен съюз с всичките ни съседи срещу нас, а после - с политически и икономически натиск.

Насилието върху българите в Македония и Северна Гърция е отделна и болезнена тема. Страната е жестоко отслабена от външни влияния и остава доскоро изолирана от глобалните процеси - изключенията са за по няколко години за цял един век. Страната плаща и репарации до края на 80-те години на 20-ти век, а първото десетилетие цялото население е докарано буквално до просешка тояга.

„Бюджетът на страната се крепи на черупката на яйцето" - споделя Ляпчев на Буров. В спомените на семейства от средната класа от онова време лесно изникват сцени на глад, лишения и супа от коприва и жълъди в продължение на години. Последиците върху орязаните територии остават, но най-силен е ефектът върху сломения национален дух от първите 30-40 години след Освобождението, от който не остава нищо, особено след един комунистически грип от 50 години.

И тъй, къде е нашата отговорност?

Първата е включването на страната на Централните сили. Това е решение, водено от много фактори, има сериозен контекст, но преди всичко - взето под силна емоция. Самите му противници, като самия Стамболийски, който по жестока ирония на съдбата се налага да подпише злощастния документ, са наясно, че икономическата, търговска и логистична сила на Антантата ще вземе превес, ако конфликтът стане по-продължителен, което и става в крайна сметка. Сухите цифри, като БВП, индустриална мощ, човешки ресурси, колонии, достъп до въглища и петрол, във всеки един аспект са само на страната на Антантата. Преследването на емоционалната цел за национално обединение изключва гео политическите реалности пред нашата страна - тя е заобиколена от завистливи и агресивни съседи, с малки, до никакви естествени ресурси и бариери и минимална международна подкрепа, в сравнение с абсолютно всички. Високият риск при подобен начален старт изисква внимание, търпение, изчакване. Нищо такова не се случва. Нещо повече - този риск е и неоправдан. В най-добрия случай печелим една келява Македония. В най-лошия - който с великолепни усилия при Дойран предотвратяваме на косъм, означава затриване на цялата държава.

Просто не си струва. Ако има сериозна геостратегическа цел, която има приоритет, то тя е най-напред излаза към Бяло море и Солун на първо място, който дава независим достъп на страната до международните пазари и една идея по-голяма независимост и контакт със света.

За жалост, прагматизмът не взема връх при решението за включването във войната. Връх взима емоцията, недалновидността, арогантността, дори лакомията. Това води до брутално разхищение на обществена енергия и сила. 115 хиляди живота - на хора в най-работоспособна възраст, предимно мъже, биват пропилени.

Втората жестока грешка

е упорития отказ на правителството, а и на цар Фердинанд, за сепаративен мир с Антантата. Ние хващаме последния влак - прекалено късно и с много малко възможности да повлияем на събитията. Тези две грешки са жестоки и много трудно простими. Международната политика не е двор за игра в колеж на благородни девици. А джунгла, жестока и непредвидима, в която освен на „Арменския поп”, няма на кой друг да се оплачеш. Самонадеяността и наивността се заплащат сурово.

Да се правиш на ощипан от тази реалност, е висша проява на инфантилност и нарцисизъм. Ако искате да празнувате тъжната дата на Ньой, направете това чрез дълбок размисъл, поемане на отговорността и разбиране за собствените избори, довели до този резултат. За да не се повтаря нищо от това повече и под никаква форма - никога!

(Бр. 19/2019 на „Златоградски вестник”)