+ Димитър Айвазов-Доктора – един от пионерите-първопроходци в новото родопско здравеопазване

 Евтим ЦВЕТКОВ

Удивителен човек е златоградчанинът Димитър Айвазов, когото всички за краткост наричат „Доктора”. Какво ли не му е минало през главата, след като почти четиридесет и осем години прекарва из друмищата на нашия Златоградско-Кирковско-Бенковски, че и Мадански регион, като медицинско лице, фелдшер за бърза помощ. Където няма селце и махала, в които да не е стъпвал, тъй като някога е бил единственият фелдшер, „отговарял” за тази обширна родопска територия.

Започнал работа веднага след като завършил медицинския техникум в Хасково, където е изпратен по личното предложение на директора на златоградската гимназия Евтимов. И първото му назначение е от 12 февруари 1962 г. Тогава смолянското управление с шеф д-р Кабасанов го праща чак в Михалково. Защо там, след като и в родния му златоградски район има крещяща нужда от фелдшери – само в Смолян си знаели, но след една среща с „нашия човек” в окръжния съвет - Величко Караджов, го пренасочват към тукашната болница, с първо назначение за фелдшер в с. Долен.

И какво си мислите? Няма ток, няма път, няма телефон по това време! Вземаш чантата с инструменти и медикаменти, и пешачка навсякъде, до всички махалички и колиби, при всеки човек, когато стане напечено... Все пак, набързо оборудват един кабинет и младежът започва, предимно с много четене, както казва, защото в училището е едно, практиката обаче ти сервира всякакви изненади - отговаряш за човека и няма с кого да се консултираш, няма контакти, няма обмен на мнения – отваряш учебниците и четеш какво да правиш с болните. Защото сам си си и фелдшер, и доктор, и сестра, че и акушерка. Всичко! А селото никак не е малко, над 1000 души и нагоре, разпръснати по върховете наоколо, като Станково, Доганица и пр. колибаци.

И 23-годишният младеж остава в Долен цели 13 години и половина, с едно прекъсване от две години, за да изкара казармата. След което се зареждат заместващи служби из цялата община – в с. Фабрика, където е най-стабилния здравен пункт, с лекари и сестри, аптека, дори рентген е имало там; в с. Ерма река, в съседно Неделино, работи известно време и към болницата в Мадан. Назначен за здравно отговарящ на рудник „Шадийца”, към Горен и Долен Мързян, където остава 3.5 години. И тук, разбира се, няма пътища, нито превоз, а болните му ги карат с магарета... Затова разкрива здравна служба и към „Геоложка” в Ерма река, за да е по-близо до хората, където остава две години. Обикалял е обаче по случаи в повечето мадански села, връща се в Златоград и започва при д-р Ганев в Тубдиспансера - заведението за туберколозни болни, поради характера на мъжката работна ръка в района, чиято сграда беше на мястото на днешната детска градина „Радост”. И там изкарва три години и половина, отива после за една година в Бенковски, заминава после за Кирковското с. Фотиново и отново продължава там тринадесет години работа. Пенсионира се през 1996 в златоградската Бърза помощ, но не го оставят да си гледа рахатят, не минават и две години и пак започват да го викат често в близките кърджалиски села. И работи още цели 14 години... „Няма село, няма колиба, да не съм ходил по различни случаи – я тетанус, я родилка”. Казва даже – за каквото се сетиш, за всичко са ме викали. Но вече не като в Долен – пеша, навсякъде с линейка от Бърза помощ. Дори в по-далечни села, като Чорбаджийско, като граничното Аврен, което е разделено на две – в наша и гръцка територия – също. В Аврен е имал случай да преглежда и лекува пациент от гръцката част на селото, но докарали човека оттам при нас, границата Айвазов не пресича. Говорил си български човека, загазил нещо, но лекар там наблизо нямали. Много са му посещенията и до граничното с. Кушла, най-отдалеченото в общината ни. Случвало му се инжекция да бие на пътя, за да можеш да придвижиш човека Има, разбира се и тежки моменти, когато караш например човек от Неделино за Смолян, а по пътя той почива. Неизбежно се укоряваш някак, че не си му бил полезен, но понякога не може да се направи нищо. Както и при един случай в Долен, когато го викат за жена, кастрила гърмика, паднала от дървото и почива на място. През годините, освен с д-р Ганев, е работил с д-р Кюртев, с д-р Иванов и лекарите Добринови, д-р Филипов, и от всички тях взема опит и знания, за които винаги е бил благодарен. Прекарва практиката си в пътуване из целия район, по едно време, след толкова години служба, усещал, че няма човек, който да не го познава и при който да не е бил. Това, което казва за себе си, е че преди всичко е доволен от работата си през целия живот. Който прекарал в четене, самоубочение и усъвършенстване в занаята, който, окзава се, ника не е лек. И завършваме с един куриозен случай – карат в Бърза помощ родилка, но е сам със сестрата. Няма лекар, трябва да го търсят, но жената започва да ражда. Започва сам, станал целият омацан в кръв и когато идва д-р Кюртев, пита: „Абе кой свърши тая работа?” Аз, казва му Айвазов. - Брей, ще ми вземеш занаята, недей така – шегувал се д-р Кюртев с присъщото му чувство за хумор...

Доктора е приятно разговорлив в компанията си от приятели в кафенето, но е един от малкото хора мои добри познати, които продължават с доста активно четене на книги. Което в днешното ни меркантилно време е не само нещо уважително, но и направо казано почтително. Но все пак, нека кажем, че той е преди всичко един от пионерите, от първопроходците при осъществяването на новото златоградско здравеопазване. И заслужава почитанието ни дори и за това, че е успял да съхрани собствената си чувствителност дотолкова, че все още се разчувства при спомените си за многобройните хорски болежки, на които е бил свидетел в своята практика.  

(Бр.16/2019 на „Златоградски вестник”)