Красимир ТРИФОНОВ

 

...

 

Тя стъпваше бавно. С тези дълги бедра.

Изгубих ума си. Загубих слова.

Беше вълшебство – от глава до пети.

В миг я поисках. И литнах в мечти!

 

Тя бавничко крачи. Тича мойто сърце.

И пей тротоарът, под токчета – звън.

Аз ще се щипна – дано не е сън!

Не, не е сън! Усетих това.

Там, след завоя такси изрева.

Останах без нея. Без тези очи –

тъжно кафето и то с мене мълчи…

 

 

 

Росен МАЛЧЕВ

 

…

 

Подобно пясък,

без звук и блясък,

нощта изтече

оттук далече.

 

Изгуби сила

луната мила –

без звук и блясък,

подобно пясък.

На изток блесна

сълза небесна...

 

(Бр. 13/2019 на „Златоградски вестник”)