ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
И така, българските въстания в 1875 и 1876 г. бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.
Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание. Нека читателите ни простят още един път за това отстъпвание.
Като говорим за причините на българското въстание в 1876 г., ние няма да се изразим официално, т. е. не сме намерени да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди - "нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядение и по тая причина неволно дигнали глава".
Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знае друго нищо освен ралото, бил нападнат ненадейно; ще игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че "...тук е имало интригантски пръст на сръбската гнила политика"; няма да възразяваме на чалманосните европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-после ще да помолим някои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи прибързали да увлекат народа в неравна борба.
Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото
допреди руските войни българският
народ е живял под турското владичество
сравнително много по-добре,
отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена.
Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник - московеца, когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна.
Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната, върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.
И така, руските войни до 1854 г.
са принесли най-голямо зло
на българския народ под турското иго,
защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.
Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи - гърци, сърби и черногорци, които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направи това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клане на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.
От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.
И така, черковният въпрос
е първият фактор, който е побутнал
българския народ
да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента Гордий Никифор, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. "Оставете ги: тия са от даживейлерден “(т. е. от ония, които викат: "да живей") - казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т. е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.
После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. „Македония” по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници „Свобода” и „Независимост” на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената „Многострадална Геновева”. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, „Изгубена Станка” на Блъскова и пр. Първите - такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението. А Изгубена Станка? Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо.
Народният ни празник Кирил и Методий,
който се празнуваше твърде тържествено
из цялото ни отечество,
можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия - сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато "народната гайда" с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.
Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.
Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента "Гордий Никифор" се замести от "Стани, стани, юнак балкански", сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.
Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т. е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци - да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив.
Интелигенцията на всеки един народ, която руските славянофили, макар и да равнят по отношение на народния успех, с нула, имала е и ще да има решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане.
Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци.
Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат...
(Из „Записки по българските въстания”)