(исторически роман на Силвия Томова. ИК Жанет 45, 2017 г., за днешния ден на 1941 г.)
Янко ГОЧЕВ
През април 1941 г. България преживява първата въздушна бомбардировка над своята територия. Мишената е Кюстендил. Силвия Томова е автор на военния роман “Грохот”, разказва за тези времена. Написаното е интересно не само като историческо свидетелство за преживения от хората ужас. Но и защото хвърля светлина върху премълчавани взаимоотношения между българи и немски войници в този период. 6 април 1941 г. Неделя на Благовещение.
Пролетта е в разгара си, немската войска от няколко часа се изтегля в посока юг и югозапад. Следват операциите ''Марна“ за завладяването на Гърция и ''Ауфмарш 25“ срещу Югославия.
Часове преди обед няколко сръбски самолета прелитат границата и изсипват огнен ад над граничния Кюстендил и околностите. Сирените не се обаждат. В небето се чува само грохотът на бомбардировачите, последван от пронизителния писък на линейки. Хората са в шок. Бомбите са насочени към центъра на града. А площадите и улиците са пълни. Някои изпращат посрещнатите радушно немци към несправедливо откъснатите от нас български територии, други наглеждат градинките си, Кюстендил гъмжи. ”Тогава се почувства първият удар на войната. Към 10 часа седем сръбски аероплана връхлетяха и изсипаха смъртоносните си бомби. Резултатът беше 80 човешки живота“, пише в дневника си Славе Мицов от село Жиленци.
Димитър Стоименов, учител в Девическата гимназия, споделя: ''Гимназията даде свидни жертви от своята среда”. Няколко дни по-късно колегата му Йордан Харалампиев допълва: „Ранено е тежко детето на учителя Александър Янчев, което и до днес е в болница“. Част от самолетите стигат до София.
Дипломатът Петър Нейков си спомня: „Тогава дойде и първото въздушно нападение над София, предвкус за всичко онова, което връхлетя върху ни след 2-3 години. За първи път софиянци разбраха по най-осезателен начин, че световният пожар облизва и нашата черга. Всъщност, дребна работа беше. Два или три югославски самолета хвърлиха бомби върху влакове с муниции, недалеч от гарата. Никакво попадение в града. Но тревогата трая през цялата нощ, с почти непрекъснати избухвания, които продължиха и през следния ден. И за първи път столичани изпитаха „сладостите“ на претъпканите скривалища, дето очакваха безпомощно плъховска смърт“. 10 дни след огнения ад в града е отслужена панахида. Слово държи Флавиян, игумен на Рилския манастир, кметът Георги Еманоилов, германски свещеник и офицер, ученичка от девическото училище и Димитър Т. Гогов, който доживява новото хилядолетие и всяка година прекланя глава пред гробовете на своите съграждани. На 15 април 1941 г. той е още ученик. Носи униформа и пред смълчалия се площад рецитира свое стихотворение. Архивите не пазят тази творба.
Но споменът за бомбардировката е жив и до днес. В годините на Втората световна война в града са се вдигнали четири сватби между българки и немци. От тези бракове са се родили деца. Немците са смятали, че ако се оженят тук, няма да ги пратят на фронта. Тази надежда обаче е напразна. Никой от съпрузите не се връща. В българското гробище край Кюстендил обаче има немски парцел. Там са погребани загиналите от същата тази бомбардировка немци. Повечето от тях нямат навършени тридесет. През годините на социализма гробовете са осквернени, но в първите години на новото хилядолетие на мястото е поставена плоча с имената на загиналите от първата бомбардировка. По това време България е тил за воюващия Вермахт, в болниците приемат ранени от битките, ние сме съюзник на Третия райх, а немската армия до пролетта на 1941 г. е най-мощната бойна машина в Европа. Райхът владее територии от Балтийско до Черно море.
В деня, в който Димитър декламира, съпругата на премиера проф. Б. Филов Евдокия пише в дневника си: „.. раздадохме хиляди чорапи на преминаващите немски колони…“ Премиерът също ще отбележи бомбардировката, но сухо и в няколко реда. Такава е и реакцията на тогавашната преса. Имена на жертви не се споменават. ”Ужас! Жестокост!“, пише Гогов години по-късно. ''В този ден Благовещение. Къде е тук благата вест? С какво заслужиха всичките те, всичките 76 загинали и над 130 ранени тази Божия милост?! Къде е тук милост и закрила Божия? Траурен ден. Вървя. От двете страни улицата е декорирана с безброй скръбни вести. От некролозите ни гледат те, милите загинали за Отечеството. Всички ковчези са положени пред огромна братска могила. Ще помогнат ли цветята, покрили простреляните тела, запалените свещи, сълзите, риданията, писъците, речите. Песнопения на свещениците отекват скръбно. Последно сбогом… Ще се върнат ли? Уви“.
Дни преди това градът е бил спокоен. Макар и съюзник, София не очаква да бъде нападната от запад. Причината за бомбардировката е преврат в Белград, и то дни, след като Югославия дава знак, че ще се присъедини към пакта. А Кюстендил е военната столица на България от Първата световна война. На хълма над града е вилата на главнокомандващия българската армия тогава. Немци и българи са съюзници за втори път. Някои от висшестоящите офицери са посещавали вече България, срещат се със стари бойни другари. ''На всички ни прави впечатление тяхното високо развито другарско чувство. На едно канапе са седнали един до друг в най-приятелска обстановка двама офицери и четат книги“, спомнят си съвременници на събитията. Още в първите дни, след като Вермахтът пресича Дунав от Румъния, десетки читалища получават немски книги.
Вестник ''Нова България“ отбелязва на 25. 04. 1941 г.: „Трогателна беше картината, когато германски офицери и войници носеха на гръб някои ранени. Така се прояви още веднъж дълбокото чувство на братство в едно общо нещастие, в което нашите съюзници дадоха своя дан. Кюстендилското гражданство никога не трябва да забравя героичния подвиг на тези хора, които в най-опасните моменти от бомбардировката носеха жертвите на гръб към болницата“.