Д-р Петър НЕНКОВ

По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди, гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили  на запад от Марица става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград.

Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко, повечето живеят по околните села. Турците ги нападат  с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром. Най-много  пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В с. Каяджик, с население от  1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа. В Кутруджа, в селското кафене, са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избити са много българи, а селото изгорено. Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия.

Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски, на помощ им идват 60 жители на с. Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар.

Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л. Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите. Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, който да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”.

Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар. То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено. В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумели от ужас, те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят. Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите, консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките. „Когато на 23 септември турците  подбраха народа с бой - разказва очевидецът Мавер Калоянов - се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче….”

Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят вземат единствено вярното решение - да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди с. Фере, те нападат башибозука. В завързалата се престрелка е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва към планината, оставяйки всичко, що не може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината. Те са избити от башибозука поголовно.

От Фере до границата с България – река Арда, бежанците непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души, неволно се отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от  200 турски войници. Настава жестока  сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити глави, обезглавени мъже и избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци, са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган, беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!”

Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива, където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през р. Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна.

Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население да се съвземе и да премине реката  През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден  идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени, са докарани от турците в с. Ада чалъ, до Арда, където са подложени на брутални насилия. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените.   На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на  тракийски бежанци, които изминават 150 км, за да се спасят от зверствата на турците.

(Бр. 22/2018 на „Златоградски вестник”)