+ Преди 70 години започва масовото електрифициране на Златоградско-Неделинския регион + тогавашната община Бенковски

Илия ЮНАКОВ

Хората дълго време мечтаели за създаването на т. нар. „вечен двигател”, който да задвижва машината, без да получава енергия отнякъде. Това се оказва, разбира се, неосъществима мечта. Такъв „двигател” е невъзможен, защото енергията не възниква от нищото и не се унищожава. Тя само се превръща от един вид в друг – основен закон в природата. С течение на времето човек се научил да взема енергия от обкръжаващата го природа – на корабите разпъвали платна за вятърна енергия, за мелниците ползвали водната енергия на реки и морета. Преди 250 години става и революцията с парната машина и топлинната енергия.

Развитието на техниката и производството изискват все повече енергия, при това тя да се получава колкото се може по евтино и да се предава на колкото се може по-далечни разстояния. Възниква нужда от осветление и така идва ред на електрическата енергия, намерила през последния век все по-голямо приложение и разпространение в съвременната техника. Независимо от всичко и наличието на воден ресурс, в Златоград така и не се намери начин да се пусне поне една водна централа за местно ползване. Макар че и преди 1944 г. да е имало идеи за електрофицирине чрез електропровод от миньорското селище на рудодобивната компания „Пирин”. А осветителна инсталация е била предвиждана при строежа на сградите на Съдебната палата и Земеделската банка. А след същата дата бива приет лозунга на Ленин за „съветска власт плюс електрификация” и се пристъпва към ускорена електификация на страната. Започва национализация на всички частни предприятия и едрата градска собственост, а в Златоград обявиха за държавни частните занаятчийски работилници и магазини, както и минното предприятие „Фабрика” под махала Цацаровци, както и немското предприятие с мина „Пирин”.

През 1946 г. в Златоград дойдоха електротехнически проектанти, за да проучат и проектират електрификация на цялата тогавашна околия. Тогава обаче на пазара липсваше мед за направа на проводници за мрежа ниско напрежение. Затова кметът отправи призив към гражданите за събиране и предаване на ненужните им бакърени съдове и други медни предмети, които да се ползват за направа на проводиниците. Цялото население се отзова на този призив и Златоград получи разрешение за изграждане на 20 киловолта електропровод от мина „Фабрика”, където имаше еленергия от собствен елпровод с дизелова елцентрала на рудник Бориева. До този рудник германския собственик беше изградил елпровод от Кърджали до Бориева. Оттам Фабрика получаваше елзахранване. Тогава бях ученик на 12-13 годинки. В инициативата за електроснабдяването на златоградската околия се включиха будни българи като кмета Перчемлиев, Лазар Печев, Илия Хаджидончев, Гиритлиев, Пиневи, Мазгалджиев и др. И така строителството започна през 1948, като в Златоград същевременно се строеше и трафопост за трансформатор, който да преобразува еленергията от 20 хил. волта на 380/220 волта. На това напрежение се задвижваха машините и предстоеше да се осветят къщите на хората. За изпълнението на проекта дойдоха елтехници от вътрешността на страната и така първите крушки, които светнаха в града, бяха на уличното осветление, официално открито през пролетта на 1948 г., с електропровод 20 киловолта от р. Бориева, през Фабрика до Златоград. Бях ученик в гимназията в гр. Пещера, но през ваканция помагахме на елтехниците Христо Даскалов от Шумен и Иван Кокуранов от Пазарджик, заедно с други, които правеха елинсталациите в жилищните сгради в града.

През първите години след 1944-а нямаше създадена държавна организация, която да поеме електрофицирането на страната. Помня, че това задължение се изпълняваше от съществуващата кооперация „Напред”, а след това от управата на „Комунални услуги”. Държавно предприятие „Енергообединение” се образува през 1950 г. и именно то се зае с цялостното строителство и електропроизводство, както и с търговията на електроенергия. Създадоха се окръжни и районни управления за ремонти и подръжка на елсъоръженията по места. За ръководител на участъка в Златоград от Елподелението в Кърджали назначиха Лазар Печев – един голям златоградски патриот, който работеше и в кинефикацията на Златоград. Започна разширението на елмрежата в града и електрифицирането на селищата от околността – Старцево и Неделино. Хората, които работеха тогава, бяха Ханьо Кольов, Петър Цунцов, Митко Хасапчиев, Х. Хаджалийски. Инкасатори бяха Веска Цунцова и Бекир Топчиев. Този състав заварих и аз при започване на работа и заедно подменяхме дървените стълбове с бетонови. Работата ми бе в жична радиофикация към ПТТ станция. През 1959 г. Лазар Печев работеше и в кинефикация, и в енерго, но след като мрежата много се разшири, той премина само към кинефикация, а мен ме назначиха към Енергото.

Както споменах, разширението на електроснабдяването се увеличаваше с дни и съществуващите съоръжения вече се претоварваха - през 1962 г. започна изграждането на жилищни блокове за хората, прииждащи от страната за работа в „Горубсо”, започна строителство за електроснабдяване на селата и махалите в целия Златоградски район. А наличните елсъоръжения бяха малки, за да посрещнат нови консуматори. Затова започна тяхното преустройване в един трафопост от 100 киловата за града и пристройка към стария трафопост за кв. Голема река. ТКЗС-то изгради друг за 180 киловата, от главна дирекция на Горубсо в Мадан направиха нов план за електроснабдяване на жилищните блокове, а през 1964 се направи нов електроразпределителен район в Смолян и се отделихме от Кърджали. С развитието на промишлеността в Златоград и Неделино се наложи преизчисляване на съществуващите мощности и да се изградят нови. Изчисленията показаха, че на Златоградския район са нужни 11 мегавата преносна еленергия. На специално заседание в Смолян, ръководено от Величко Караджов, се реши изграждане на електропровод 110 киловолта от подстанция в Конски дол към Златоград, като и тук да се изгради същата подстанция, която бе изпълнена през 1975 г. През същата година се изгради електроснабдяването за подстанция Бенковски за затваряне на „пръстена” от Кърджали, но за голямо съжаление съществуващата мощност отпадна от плановете и не се осъществи. Но все пак ще отбележа, че когато някога започвах работа, приех Енергото в града с един трафопост от 100 KV (киловолта) ампера, а когато напусках след години, оставих 24 трафопоста, с мощност 24 MW (мегавата).

Тогава хората, които работеха по елсъоръженията, подържаха и уличното осветление, сменяха кабели и сътлбове както в града, така и в селата. Те се сменяха непрекъснато поради различни причини, най-вече заплащането, но ще спомена Здравко Хъмчев, Христо Чилингиров, Велин Хъмчев, а в Неделино Митко Книжаров, Андрей Войводов, М. Беширов. Заплатите бяха 130 лв. на месец, трета категория труд. При отстраняването на повреди до 1970 г. ползвахме само едно „Балканче” като превозно средство, налагаше се да ползваме превоз от другите предприятия, които никога не ни отказваха. Днес в ЕVN всички имат зачислени коли, но това не е каприз, защото повредите се отстраняват много бързо от монтьорите. По-учудващо е друго сега – защо загубите на еленергия по вина на предприятието, трябва да ги покриват консуматорите, като им ги пишат във фактурите...

(Бр. 16/2018 на „Златоградски вестник”)