Документален разказ от Георги ГРИВНЕВ
4.
В интервю за смолянския
вестник „Родопски вести”
Живка Лютова споделяше:
„Три години бях в Белене. Имаше един капитан Нещев или Нещов, не си спомням точно, той не биеше, само се караше. Когато трябваше някого да се бахте, викаха Червения капитан – той бе с дълги червени мустаци, сигурно от тях му бе прякорът. Какво работех ли? Носехме пръст за дигите. С тарги, карахме я и с колички.
В Белене бяха попаднали и 3 жени – българи мохамеданки от село Света Петка, Велинградско. Веднъж едната припадна. Рипнах аз и донесох вода. Свести се тя, а мене бутнаха в карцера. Пет денонощия. В карцера се полагаше само едно канче вода. Ей толкова - и баба Живка разтвори ръцете си - бе широк карцерът. И без прозорец, без светлина. Тъмно като в рог.
Една жена, с която работехме заедно, почувства болка в корема. Ще ражда. Откарах я с количка в сградата. Посочиха ми избата. Без дюшеме. Измих нара и намерих отнякъде две рогозки. Беше Гергьовден – момиченцето кръстихме Гергана. Жената на един доктор пък роди навръх Атанасовден и момчето кръстихме Атанас. Грижех се за родилките. Преди години на къщната врата в Смолян се почука. На прага – непознато момиче.
- Аз съм от остров Персин!
- Гергана, ти ли си?
Момичето учело в техникум по туризъм и нарочно дошло на практика в Пампорово, за да се запознае с мене и лично да ми благодари, задето съм помагала на майка й в Белене. Не можах да се сдържа аз, твърдата жена, и се разплаках. Боже господи – човек с човек се среща, планина с планина – никога.
Хранеха ни с чорба. Гледам веднъж – в чорбата две-три зърна фасул. Фасулът бе от времето на Кримската война. Порцията хляб – триста грама. Отказах да ям. Държавата това има, това дава, казаха ми сопнато. Пак ме тикнаха в карцера – пет денонощия. След известно време усетих – нещо студено, хлъзгаво и гладко се уви около главата ми. Опитах се два пъти да го уловя с ръка – не успях, едва на третия път го хванах. Змия! Стиснах здраво главата й. И колкото повече стисках главата й, толкова по-силно виках. Припаднала съм. Надзирателят отворил, извикал и други тъмничари, отрязали змията – главата й обаче останала в ръката ми, защото не са могли да я разтворят, да я развият. Откарали ме в болница. Едва когато ме върнали, леля Йонка разтворила ръката ми и изхвърлила главата на влечугото – това го бе направила преди да се събудя, преди да се свестя, за да не се уплаша. Оттогава получих припадъци!
И още една история със змия. Една от дневалните станала свидетел как змия влезнала през устата на заспала лагерничка. Зърнала само крайчеца на опашката в устата й – какво да направи. Лагерничката умря, а имаше четири деца. Беше от Станкедимитровско.
От Смолян имаше един от Станевската махала – той почина. И един от Соколовци. Не срещнах проста жена – всички бяха интелигентни. Там бяха Фани Мутафова, Йонка Атанасова, Стоянка Петрова и други. Две сестри попаднаха също там – Ася и Надя, защото третата им сестра се оженила в Лондон.
Къде погребваха умрелите? Какво погребение!? Те просто бяха заравяни. Никакъв кръст. Никакъв знак. Хвърляха по няколко лопати пръст върху труповете и толкоз. Прасетата ги изравяха и изяждаха. Страшна работа!
Когато ни освободиха, седемнайсет момичета започнахме да просим – нямахме пари да се върнем по родните си места. В Пловдив се обадиха на майка ми да дойде да ме вземе. Бях жив скелет – знаеш ли какво значи скелет? Спомням си, майка ми се изрука като на умряло: „Живе, ти ли си това?” В Смолян, който ме срещнеше, се опулваше и замръзваше на място. Седемдесет и пет дена лежах с нощницата на майка – да се възстановя, пък и тя, горката, нямаше дрехи.
- Бабо Живке – попитах я накрая аз, - мразиш ли тази, която те предаде?
- Не, син. Тя не заслужава дори омраза. Господ е не само над мене, но и над нея!
5.
Връщайки се в Смолян, Живка нямаше вкус нито за хляба, нито за водата, нито за въздуха. Вярата й бе прекършена, ала надеждата мърдаше като пребито куче. Тя не подозираше какви сили дремеха в нея - съкрушението бе пълно, но нали не заради него трябва да се живее, а заради възкресението, не заради унинието и угнетението, а заради подадената приятелска ръка, заради сина Георги, майка Жека, сестрите Мария и Христина, заради племенниците Георги и Христина... Заради този малък кръг, заради махалата, заради прага на къщата, който прекрачват, и който приема и изпраща с добра мисъл. Аз цялата съм в руини, мислеше си тя, ще мога ли да ги разчистя и на тяхно място да изградя нещо ново и здраво? Някои ще ме гледат с лоши очи, други ще ме отбягват, като че ли съм заразена с неизлечима болест – всеки е свободен да постъпва и се държи с мене както си иска. Но аз няма да плащам десятък на хорското мнение – тълпата винаги си е тълпа, каквито и ограмотителни курсове да изкара. Който ме приема, да ме приема, който не - шишарки от баира да яде! Който има душмани, късметът му е двоен!
Живка Лютова редовно ходеше на църква – благославяше Бог, че я опази, молеше се за бъдните си дни. Успокояваше душата си, но си остана същата – непокорна и свободна, горда и неунизена, пламенна и чувствителна. Лекуваше покрусата, в която беше изпаднала, потресението, което искаше да я погълне като ламя, подозрението, което витаеше около нея като прилеп без очи.
Живка записваше от стари родопчани неизвестни песни. Написа и книга със заглавие „Горчиво мляко”. Създаваше поезия. Участваше в художествената самодейност, в оперетите на читалището... Банално казано - осмисляше свободното си време, не го пропиляваше за този, дето духа. Правеше това, което можеше. Но никога не забравяше пътя към храма!
Баба Живка разказваше как през 1944 г. в полицията се е получило писмо за нейното арестуване и изпращане в концентрационен лагер в Беломорието. Тогава избягала и постъпила в македонски партизански отряд, след което се прехвърлила в свързочните части на Първа българска армия. Подофицер Лютова се сражавала при Драва-Чехи, Драва-Соболч и крепостта Бедна на Дунав. Много пъти срещала смъртта – смъртта се страхувала от нея! Падали нейни другари, помагала на ранените, а пред онези, които издъхвали, се прекръствала и се молела за душите им. И отново вървяла през бойното поле – през куршуми и обарутени оврази, през команди за настъпления, през разкъсани тела и занемяло оръжие...
6.
Майката – Жечка Радкова по баща, е учила в Солунската българска гимназия и учителствувала в Смедово, Солунско. Една вечер е посетена от войводата Гьорче Петров, който й възлага да бъде средищна връзка с четите от района. Получава и предава писма с поверителни сведения. По време на Илинденското въстание турците я издирват да я убият, но Жечка се преоблякла в турски дрехи и се прибрала в Чепеларе. В същото време Георги Лютов е заместник-знаменосец в четата на македонския войвода Пито Гули. Роден в село Рила, Дупнишко, Георги Лютов се запознава с Гоце Делчев още като ученик в семинарията на Рилския манастир. И когато трябвало да им подстрижат косите за попове, седемнайсет души избягали и станали четници в поробена Македония. Годината е 1901-ва. С оръжие в ръка участва в страшното сражение на Мечкин камък, близо до Крушово. Когато въстанието е разгромено, Георги идва в Чокманово заедно с Минко Ботков и Георги Манасиев, при Петьо Турналията – главен ятак на Хвойньовата чета. Свързва се с четите на Хвойнев, Даракчиев и Пожарлиев. Четата на Хвойнев е голяма за придвижване и затова на една част от нея войвода става Георги Лютов. През Балканската война той е доброволец и водач на Трета дружина на 21 Средногорски пехотен полк, освободил част от Родопите от турско...
7.
По стените на стаята, в която живееше, Живка бе закачила портрети на светци, на български възрожденци и родопски комити. Тя живееше повече с миналото, отколкото с настоящето. Спомените населяваха цялото й битие, изстрадано до последната клетка, до сетния миг и час.
Една седмица, преди да предаде богу дух, Живка Лютова си спомни преданието, разказано от прадядо й Иван Лютов. Когато той служил в Рилския манастир, веднъж дошли мъж и жена. Бездетни били. Влезли в църквата и там жената оставила карфица с червена стъклена главичка. Забелязал това калугерът и когато двамата приближили олтара, махнал карфичката. Забила камбаната, ала не отделяла никакъв звук, никакъв звън. Тогава игуменът, дядо Калистрат, извикал калугера и му казал:
- Свети Иван приема и най-малкия дар, независимо какъв е, щом е от сърце. Върни карфицата на жената там, където е била преди!
Камбаната забила – божествено, незаглъхващо. След година бездетната дотогава християнка родила момченце и го кръстили Иван. Кръстили го през зимата, в най-големия сняг, до постницата „Свети Лука”...
Баба Живка си спомняше сказанието, местейки поглед от светец на светец, от възрожденец на възрожденец, от комита на комита. И се тревожеше – достатъчно ли дадох от себе си? Борех се за свободата на Родината, останах вярна на себе си, отгледах сина си Георги, грижех се за децата на рано починалата ми сестра Мария, събрах много родопски песни и ги предадох в архива, написах творби, доколкото имах дарование и сили за това, и комай – това е. Достатъчно ли е или е малко, този отгоре ще отсъди. Това е моята „карфица с червена главичка”! Ако послужи някому, значи добре съм живяла, ако има друг живот – там ще наваксам.
Бавно догаряше баба Живка - като восъчна свещ с треперливи пламъчета, като глухарче, чиито цветове се разпиляват от вятъра.
Последният й ден беше най-спокоен и безметежен!
(Бр. 15/2018 на „Златоградски вестник”)