Документален разказ от Георги ГРИВНЕВ

 

 

1.

 

Някой почука.

- Влизай – извика Живка, без да излиза от кухнята. – Дочке, ти ли си?

- Аз съм, аз...

- Сядай. Сега ще ти сваря кафе.

- Не се притеснявай, аз за малко.

- За малко, за много, ще пиеш кафе. И ще ти покажа плетката, дето искаше да научиш.

Живка донесе две кафета.

- Чу ли по радиото какво става в Унгария?

- Не.

- Страшно хоро се заиграва там. Недоволстват от социализма. А когато мечката заиграе в двора на комшията, рано или късно заиграва и  в твоя.

- Те пък от какво са недоволни?

- Сигурно има за какво.

Дочка отпи от кафето и я изгледа изпитателно и недоумяващо.

- Говори се и за коопериране на земята.

- Какво коопериране!? – възвря Живка. – В планината това е глупост. Балканджията е беден – има два-три декара келемия, кравица и магаре. И ще му ги вземат.

- Политика е това бе, Живе. Срещу ръжен с курназлък се не излиза.

- Политика!? Нали и тя се меси от люде, не от говеда.

- Хайде да не спорим, че ще се скараме – примирително додаде Дочка.

 

2.

 

След три дена

милиционери забраха

Живка Лютова

в камионетка

 

Разрешиха й да вземе лични вещи. Не й казаха накъде я откарват. Цял ден пътуваха. Каквото – това е, писано ли ти е – няма отърваване. Колата подрусваше по неравния път. Подремваше й се. И се сепваше – не й оставаше нищо друго освен да възкресява спомена за онзи юнски ден на 1938-ма, когато се омъжи за Рангел. Щастливи бяха – струваше й се, че Рангел я обичаше повече, че полудяваше, ако не чуе гласа й. Живка беше по-сдържана. Това, че бе по-първична, не означаваше, че подтиска любовта си. Понякога чувствата й изригваха, та трудно ги овладяваше – оставяше ги да се разлеят като река, която излиза от бреговете си. Тридесет и два месеца бяха заедно – отиде си млад, на четирийсет и една години. Стегнаха му уйдурма – бил убил турски шпионин. Осъдиха го и го обесиха на 4 февруари 1941 г. Впоследствие се  установило, че работел за руското разузнаване. А на Живка все й се привиждаше бесилото, сковано привечер, и оня клуп, пред който, преди да пристъпи, Рангел се прекръстил и погледнал нагоре, към небето, закрито от черни и непроницаеми облаци.

В далечността се мержелееше и прадядо й Иван Лютата, ктитор на Рилския манастир – дал два товара златни пари, за да се възстанови манастирът след третото опожаряване от турците. Често ходел да наглежда работата на майсторите. Когато изографисали стените, рекъл на Захари Зограф:

-  Захарие, ще правиш, ще струваш, но така да изпишеш манастира, че който влезе, акълът му да излезе.

Зографа изобразил и лицата на дарителите – на Иван Лютата, Вълко Чалъков и други копривщенци, над входа на църквата.

 

3.

 

На 24 февруари 1956 г. Живка

изпраща писмо до Смолян

 

„Мила мамо и деца, тук съм задържана за една година и ако е късмет... През това време имам право да получа 100 /сто/ лв. месечно. На три месеца имам право да получа колет с дрехи до 14 кг и един колет с храна до 10 кг също. Така на три месеца имам право да пиша по едно писмо на близките си и да получа едно писмо от тях. В колета да ми пратите малко чубрица и малко восък непременно – да не забравите молив химически, една тетрадка, червилото от Рада, цигари, цигарлък и някаква кутия за табакера. Гошо и Герасим да работят, а Христина да учи. Стара майка да я слушате много. Забранявам на мама да плаче, с това няма да ми помогне, а на себе си ще навреди... Непременно искам снимки от мама, Гошо, Герасим и Хици, че да  си ви гледам, мили мои.”

Писмо от 25 март 1957 г.

„Безценни мои майчице и деца, свиждания не се позволяват. Затова не си правете труда да идвате. Аз още съм жива, пуста душа корава, не излиза лесно...”

Писмо от 3 юли 1957 г.

„Скъпи мои, майка и деца. Както и да е, моят късмет е да търпя, да търпя и пак да търпя. Проклет да е часа, в който съм се родила, като бял ден не можах да видя на тоя свят...”

 

Писмо от 5 април 1959 г.

 

„Мила моя, скъпа мамо и ти, моя дъщеричка Христинке. Днес ви пиша под впечатленията на колета и писмата ви. Много ми домъчня, като разбрах, че Герасим е отишъл войник, че сега сте двете сам-самички, без подкрепа отникъде. Много е тежко, че се пръснахме така. Гошо - войник, Герасим и той войник, аз тук, просто ум ми не побира как ще бъде и какво ще стане с цялото ни семейство, което беше много единно. На децата Бог да помага да изкарат службата със здраве и живот. Но моята работа е много лоша, че не зная ще изляза ли някога оттук, ще се спася ли, да довлека кожата си, да ви видя още веднъж, па да умра – няма да ми е хич жал за нищо... Но ми пратете поне две басмени роклички № 50-52 от универмага, готови ми пратете също по-прости, но здрави сандали за работа или фаша сурови цървуле, та тук ще си ги направя, понеже от гумите ме болят краката, вие знаете това. Моля, пратете ми за припадъците хапчета, Сашо аптекарят знае. Жалко, че съм останала сам-сама, та няма кой да се загрижи да ми помогне, да ме спаси оттук. Аз нямам баща, брат или мъж. Никой не ме търси, на никого не съм нужна. Нищо, всякъде по света  може да се умре. Моля Бога моите дни и години на тебе, мамо, да ги дава, да си жива и здрава. Щях да забравя - ако обичате, пратете ми едно календарче и едно молитвениче, че не зная кога кой ден е. Не зная кога е Великден, та да ви честитя Възкресението от все сърце, може да е рано или със закъснение. Това е, защото не зная кога е...”

Единствената връзка на Живка Лютова със света, с нейния Смолян, бяха писмата. Болка, отчаяние, безсетивност за живота, чувство за безвремие, проклятие към съдбата – какво ли нямаше в пликовете, залепени  с плюнка. И онова топло и нежно обръщение  към майка и деца, отвъд което нямаше нищо хубаво и добро. Душата на Живка бе изтерзана до полуда, но непокорна, нежна като незащитено цвете и затова толкова поддадена на случайността. Беше като дива коза, пред която нямаше проправена пътека и която сама трябваше да стъпва и да опипва земята. Душата й можеше да бъде опустошена, едва когато я унижат. Но Живка не позволяваше това  -  за честта си беше склонна на всичко! Около нея издъхваха хора, чиито трупове заравяха плитко – толкова плитко, че прасетата ги изравяха и изяждаха. А тя извръщаше глава и плачеше. От сърцето й капеха едри капки кръв, очите й постоянно бяха влажни, но това бе нещо незначително, дори сантиментално – това, което на надзирателят бе чуждо и непознато. Изреченията в писмата бяха с нервен пристъп, тук-там изскачаха от редовете като непослушни момчетии и така се сливаха в една дълга мисъл, тревожна и нажежена, така както се сливаха на острова дните и нощите, утрините и залезите, реката и брега, земята и небето...

 

(Бр. 14/2018 на „Златоградски вестник”)

(Краят на текста –

в следващия брой)