Янко ГОЧЕВ
Навършват се 105 години и от голямата българска победа в боя при Булаир, в „сражението кланица”, в което „съюзниците-разбойници” сърби и гърци никога не са участвали - 26. 01. 1913 г. на Галиполския полуостров. Стремителното турско настъпление в гъсти маси е смазано от българските контраатаки „на нож”.
Врагът понася съкрушително поражение. 22-ри Тракийски полк и 13-ти Рилски полк от легендарната 7-а Рилска дивизия разгромяват две турски дивизии - 27-а и Мюретебната. Тогава 22-ри Тракийски полк пленява турското бойно знаме - факт, отразен от нашия художник Васил Горанов в неговата забележителна картина „В бой за знамето”. На нея е изобразен боят, довел до пленяването на турско знаме от 22-ри пехотен Тракийски полк. Това е бойното знаме на турския 80-ти пехотен полк, станало български трофей.
„26 януари бе денят на надеждите на турците и те срещнаха с победно тържество зората му, без да подозират, че със залязване на слънцето под труповете на 6000 свои войници ще видят погребани надеждите си.”
В боя при Булаир 22-ри Тракийски полк понася най-много загуби, но има и основна заслуга за разгрома на турските войски. Венец на успеха на Тракийци е пленяването на турското бойно знаме. Фактът е известен още при самите боеве. Но подробностите се изясняват по-късно. Прави се дознание, разпитват се свидетелите и участниците. Накрая е известено, че в боевете „на нож” знамето на турската бойна част е пленено от младши подофицера от 22-ри пехотен полк Димитър Терзийски, родом от близкото до Самоков с. Широки дол. На 2. 11. 1914 г. то е върнато в Самоков, където е гарнизонът на 22-ри Тракийски полк. На този ден с подобаваща тържественост турското знаме е донесено по нареждане на началника на 7-а Рилска дивизия от старшия адютант на дивизията майор Г. Личев. Двата полка от гарнизона на Самоков са построени на площад „Цар Борис”. Оттам до пътя към казармите войниците са наредени в шпалир.
В 10.30 ч. на 2. 11. 1914 г. гражданите на Самоков са изпълнили площада: „...Пристигна и една рота начело с развятото наше знаме. Музика, отдаване войнишки почести, сваляне шапки от гражданите, вълшебна тишина, най-после видът на нашето знаме, цяло разпокъсано на парцали, вдъхват на всички присъстващи респект, свети чувства развълнуват нервите… Нашето знаме, поставено пред средата на ротата, обградено от офицерите на гарнизона и многолюдния народ…”
Прочувствената реч, произнесена от майор Г. Личев, присъствието на двете знамена спомагат за създаване на съпричастност към събитията от 26. 01. 1913 г.: „Ако Шукри паша в Одрин даде заповед да изгорят всички военни знамена, ако Таксим паша в Солун разпореди да унищожат знамената си, не показва ли какво значение се отдава на загубването на знамето! Тракийци, бъдете честити и знайте, че с гордост и заслужено вий ще го притежавате. Вий същите, на 17 юний, при превземането на в. 650 при Злетовска река, показахте чудеса от храброст… По-късно същите вие, от 24 юни до 17 юли на Калиманските позиции, решихте да умрете като един, но ни крачка назад.”
С нужната тържественост турското знаме е донесено по нареждане на началника на 7-а Рилска дивизия ген. Г. Тодоров и връчено на командира на полка. Под звуците на „Булаирски марш” турското знаме „се разнесе за оглед” между гражданството. Турското знаме се съхранява първоначално в полка, след време е предадено в „Знаменната зала” на Двореца. През 1946 г. е предадено на Главния военен музей (дн. НВИМ), където се съхранява и до днес.
(Бр. 14/2018 на „Златоградски вестник”)