+ Мария Стайкова разказва за Одрин през 1913-а, когато градът е обсаден, а после и превзет от българската войска...

Беше през 1913 година

Близо четири месеца продължи обсадата на Одрин. Още щом се обяви войната и дядо ти го арестуваха. Събраха ги една вечер повечето мъже, съвсем неочаквано, и ги отведоха на заточение някъде в Мала Азия. Когато по-късно ги върнаха, дядо ти не можеше да свива в лакътя едната си ръка – ударили го били с приклад и тъй си остана до края на живота.

Осъмнах сама жена, с пет деца около мене, без пари, без храна, единствените българи в махалата. Всичките ни комшии бяха гърци и турци. От овес месех питки, а то овесеното брашно, колкото и да го пресяваш, само клечки остават – и им раздавах на децата. „Това е, думам, за днеска. Яжте бавно, да ви стигне до довечера!“ Майка ти нямаше две годинки тогава – играеше си с котенцето, то й беше приятелка. Една хапка отчупи от питката за себе си, друга дава на котенцето. А щом й се карах – плаче. Дете! И като ги гледах, наредени край огнището, малки и гладни, току увирах глава в раклата – там, между възглавниците плачех, да ме не чуят. „Ще има ли край, Господи!“ Беше и много студено – лоша зима. Зимите сега не са такива. Или тъй ми се струва, защото имаше война и ние бяхме гладни. Вечер залоствах здраво вратите и пак ме беше страх – нали сме българи, от всички страни зло очаквах.

Един ден вкъщи идва Ангелина – попадията. – Мария – казва, – вземи децата и хайде у дома. Място има, събрали сме се няколко семейства, на които прибраха мъжете. И брашно от Митрополията тайно докараха. Като сме наедно, по-леко ще изкараме. Скрих каквото можах в една дупка на двора, заключих къщата и отидохме. А по улиците жива душа няма. Непрекъснато се чува един тътен от гърмежите край града, но е някак особено тихо. В черковния двор беше къщата, в която се приютихме – няколко жени и много деца. В оскъдицата най-много чувствахме липсата на сол. Ангелина имаше в избата едно каче с лозови листа. Сушехме листата на огъня и после събирахме солта – по една кафена лъжичка, та слагахме в хляба. Нуждата на какво ли не учи човека.

Ден след ден очаквахме

нашите – българите...

Гърмежите ни изпълваха с нетърпелива радост – дано по-скоро да видим български аскер! Всяка сутрин, преди видело, Ангелина се изкачваше на камбанарията, оттам се виждаше разположението на боевете и ние си мислехме – ей сега ще чуем веселия звън на камбаната – нашите идат. Но камбаната все още мълчеше. Шукри паша продължаваше да се държи. Като не излизахме по улиците, се събирахме в одаята всичките. Учителката ни четеше песни от дядо Славейков, от Христо Ботев или си приказвахме за мъжете – къде ли са ги отвели, живи ли са? Мъките и надеждите ни бяха еднакви. В тези трудни дни ни помагаше един турчин – Юмер ага. Той беше дърводелец резбар, на години колкото дядо ти. Когато се родил Юмер, майка му умряла. Моята свекърва ги откърмила и двамата. Турците зачитат тези неща и ние се имахме като роднини. Идваше често у дома и когато свекърва ми беше още жива, наричаше я „сют ана” – млечна майко. Хрисим човек бе Юмер. Много добро видяхме в Турско ние от него. Дюкянът му опираше на черковната ограда. Когато започна войната, той си остана в Одрин – сам човек къде да отиде. По цял ден си стоеше вътре и работеше. А голям майстор беше. Какви хубави кутии за стенни часовници правеше, как хубаво украсяваше малките столчета, шкафовете, сандъците. Наглеждаше ни Юмер, не ни оставяше. От време на време минаваше през задната вратичка на дюкяна и скришом ни носеше по някое парче конско месо или бучка сирене, които турците раздаваха на населението. Като че ли нямаше война за Юмер. Спуснал кепенците на малкото си дюкянче, той почти не излизаше от него. Мълчалив и забравен, стоеше си наведен над струга и изрязваше нещо. А ние чакахме.

Никога няма да забравя

13 март 1913 година

Не може да се забрави такъв ден! Силен вик се чу от улицата: „Тичайте бе! Българите идат!“. Като ужилени се юрнахме навън. Докато излезем, и камбаната запя. Не се разбра кога успя Ангелина да се изкачи горе – беше сърцата жена. Като луди тичахме към Дьорт-кая – оттам трябваше да дойде войската. Някой извика вода да носим – жадни били войниците. Влизахме в непознати дворове, грабвахме бакъри, кофи, каквото ни попадне. Турците се изпокриха, а улиците се напълниха с народ – българи, гърци. Напред някъде – купчина хора – наобиколили първите срещнати български войници, прегръщат ги, от три страни вода им подават.

А те, горките - изморени, кални, окъсани, едвам ходят, не говорят, а само се усмихват – от бой идат. Суетим се край тях, здрависваме ги, радостта ни край няма, от радост не знаехме какво да правим. Някое войниче се отдели от другарите си, смъкна раницата си и подаде бучка каменна сол: „Вземи, булка, научихме, че сол нямате...“

Редиците от войници прииждат, прииждат, а ние стоим отстрани и не можем да им се нагледаме. Отведнъж между хората се зашушука: „Сторете път, сторете път – Шукри паша пристига!“ Отдолу се зададе черен, покрит файтон, от прозорчето една ръка размахваше бяла кърпа, някой повтаряше: „Теслим! Теслим!“ Файтонът се отправи към мястото, където, обкръжен от офицерите си, усмихнат и спокоен, стоеше върху коня си българският генерал. Наближиха. Едновременно слезнаха Шукри паша от файтона и нашият генерал от коня си. Пашата пристъпи, откачи сабята си и заедно с ключовете на града, я подаде на генерала. Генералът, все така спокоен, пое сабята, погледа я, после я върна на Шукри паша, посочи с ръка файтона и му даде път. Когато се качваше и той, някак се закачи на стъпалото и падна на едното си коляно. И всички, които гледахме, си помислихме, че не е за хубаво. Кой знаеше тогава, че радостта ни няма да е за дълго, че пак щяха да се върнат турците, а ние щяхме да оставим домовете си и да бягаме в България. Ние се чуствахме вече свободни завинаги и се радвахме. Но войната не беше завършила. Из града някъде още пукаха. Дни наред, укрити из къщите турци, из засада убиваха български войници. В такова размирно и неустановено време кой е господар на живота си? Най-различни хора тръгнаха да отмъщават, да убиват. Колко турски къщи бяха разграбени, колко майки разплакани! Спомням си, когато нападнаха къщата на Юсеина – съседи бяхме. Убиха го и го захвърлиха на улицата пред вратата. Върху него, с разкъсано фередже, се е проснала Юсеиница, чупи ръце и надава викове до небето. А покрай тях тичат, блъскат се хора, които до вчера трепереха пред Юсеин ага – всеки заграбил и носи това, което безразборно му е попаднало под ръцете. Всякакви хора има...

(Бр. 10/2018 на „Златоградски вестник”)