Николай ВАСИЛЕВ

 

През последния четвърт век, всяка година около и след 23 юли, се разгаря дискусия около личността на Никола Вапцаров. От една страна чуваме хвалебствията на „левите“, които го описват като гениален поет, антифашист, борец за социална справедливост, ярък българския принос към световната поезия, преведен на много езици... Когото някакви новоизлюпени злодеи се опитвали да очернят, да разстрелят повторно, да омаскарят...

 

От друга страна чуваме формално аргументирани изложения на десни интелектуалци, които недвусмислено показват, че Вапцаров е участвал в подривни операции, инициирани от Съветският съюз – страна, която по това време поддържа дипломатически отношения с България, че се е определял като етнически македонец и в крайна сметка, че съвсем заслужено е бил осъден на смърт и разстрелян.

Според тях е позорно Висшето военноморско училище във Варна да носи името на среден техник, участвал в заговор срещу България... Седемдесет и пет години след смъртта си, Вапцаров продължава да разделя българската нация. Поради силното въздействие на неговата поезия, в резултат на дългогодишната индоктринация, заради необективността на медиите, а и заради рефлекса - „защо да го даваме на македонците“, бавно, но сигурно „лявата“ интерпретация се загнездва в масовото съзнание, докато „десните“ му критици биват заклеймявани като безроден елемент, стремящ се да ерозира националното чувство на българина. Чуваме как някакви „соросоиди“ премахнали Балканджи Йово“ от читанките, оплюват Вапцаров, утре ще махнат и Ботев...

 

Както приживе, така и след смъртта си,

Вапцаров се превръща в оръжие

на най-ретроградните сили

 

Българската демократична мисъл все още не е намерила цялостен отговор на острието „Вапцаров“, с което се прави опит за легитимация на мракобесия комунистически режим. Не е достатъчно да заклеймим философията и деянията на Никола Вапцаров. Трябва да си обясним неговата поява. Защо синът на безспорния патриот Йонко Вапцаров, се отрича от неговите идеи и дори от новата народност, пожелана от сина му? Защо безспорно талантливият Никола се отдава толкова самоотвержено на кауза, която води света към пропастта? Вапцаров не е просто деец. Той е и продукт на краха на българския национален идеал, синдром на безпътицата, в която се е оказал българският народ още преди съветските танкове да нахлуят вероломно в страната. Самият Вапцаров не крие неприязънта към баща си. Цялото му творчество и всичките му действия могат да се определят като синовен бунт. В стихотворението „История“ той пише:

„Мъдруваха бащите в къщи:

"Така било е и ще бъде..."

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.“

Синовни бунтове са се случвали откак свят светува, но в България в началото на 40-те години на 20 век разделението на нацията достига до точката на разпад. Идеалите на Йонко са не само проиграни, но и са отровени. Бунтът и разстрелът на Никола са кървав сблъсък над техния гроб. За Никола и другарите му бащините идеали са отживелица. Тези, които го разстрелват, твърдят, че се борят за тях, но всъщност са ги изпразнили от съдържание и са ги дискредитирали. Когато Никола е едва тригодишен, баща му, заедно с Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Михаил Чаков, сами извършват една от най-дръзките операции в българската военна история. Палейки огньове около Кавала, четиримата създават впечатлението, че градът е обсаден от армия и убеждават османския гарнизон да се предаде. Българите, живеещи в Кавала, са малцинство, но много от селата наоколо са изцяло български. Гръцките войски току-що са изпреварили българските с няколко часа и са влезли в многонационалния Солун. Гърците са овладели някои и земи около Воден и Костур, населени почти изцяло с българи и са твърдо решени да задържат тези си завоевания. Затова нямат претенции към Кавала. Някои европейски анализатори предсказват, че ползата за Гърция от Солун ще е минимална. Когато българите построят железопътна връзка до Кавала, тя ще измести Солун като основно пристанище на северните егейски брегове. Как ли е изглеждало бъдещето в съзнанието на Йонко през онзи ноемврийски ден на 1912 г., когато се е взирал, вероятно за първи път, в необятната морска шир? Как ли си е представял бъдещето на тригодишния Никола? Може би е вярвал, че синът му ще е сред елита на демократична България... Със сигурност не си е помислял, че е един ден синът на приятелят му, цар Фердинанд, ще подпише смъртната присъда на Никола. Вероятно не е можел да си представи, че след няколко месеца България ще се хване в капана, заложен ѝ от Русия и Сърбия, че след седем години не само Кавала, но и целия излаз на Егея ще бъде изгубен, че ще последва тежкото поражение в Първата световна война, братоубийствени войни, разтърсили българския народ, тежък и кървав разкол в македонското освободително движение, та самият Йонко да трябва да се крие от бившите си съратници чак в Америка.

Със сигурност не си е и помислял, че накрая част от неговите македонски българи ще потърсят спасение посредством излизането им от общобългарската етнонационална тъкан... Когато превзема Кавала, Йонко вероятно още не е бил ходил на кино. Със сигурност няма как да си е представял, че го чака подобен филм на ужасите. Но това е светът, в който Никола ще отрасне. Толкова кошмарен, че младежът ще потърси изход в един напълно измислен, изфантазиран свят, в който краварките си говорят за Пушкин, работниците се „смеят доволни“, когато техният другар „надзирател“ им казва каква е нормата им за деня и т. н. На някакво подсъзнателно ниво Никола усеща, че се е отдал на особен секуларен ескейпиизъм. Отхвърлил е православната вяра на баща си и протестантството на майка си, изгубил е „вярата в доброто и в човека“ и се е отдал на една нова глобална Вяра. Ходът на историята в този измислен свят не е продукт на решения – правилни или грешни. Той се контролира от „диалектически“ закони, които „някак трудно се разбират“:

”Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.”

 

Вапцаров, разбира се, си дава сметка, че самият той е озлобен:

 

  „Това е новото, което ме възпира

да не пробия своя слепоочник.

То злобата в сърцето трансформира

в една борба, която днес клокочи.“

 

Наблюдаваме истински парадокс. Поетът не вярва в доброто и в човека, но вярва,

 

„...че утре ще бъде

животът по-хубав,

живота по-мъдър.“

 

Защо? Тази вяра няма рационален довод. Подобно на ранните християни, Вапцаров и другарите му ирационално приемат Вярата и са готови с радост да се жертват, в очакване скоро раят да бъде смъкнат на земята:

 

„Но да умреш, когато се отърсва

Земята от отровната си плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен, да, това е песен!“

 

Дотук свършват паралелите с християнството.

То учи, че всяка човешка душа е важна. Че трябва да обичаме враговете си и да се борим и за тяхното спасение! Комунизмът от своя страна учи поклонниците си да мразят „класовия враг“ и да са безразлични към съдбата на всеки отделен индивид. Вапцаров дори възхвалява тази човеконенавистническа философия. Една от последните строфи, който той ще напише, е: „какво тук значи някаква си личност“. Поетът, разбира се, има предвид себе си. Но човек, който е безразличен към своята личност, вероятно няма да се трогне от гибелта на другите. За него е важна Голямата абстрактна борба, не индивидуалното щастие. Той със сигурност няма такова. Детето му е починало съвсем малко. Макар да посвещава на жена си Бойка едно от най-трогателните стихотворения в цялата българска лирика, любовта му едва ли е била споделена. Според някои данни, само дни след разстрела на съпруга й, тя е видяна да танцува на офицерски бал в Кавала. Същата Кавала, която свекър ѝ някога е завзел за България и е спечелил с това възхищението на света, но която вече се разглежда като гръцки град, окупиран от българите, по волята на нацистите. България е вече във война с големите демокрации и в мир с тоталитарните чудовища! Историята не е предначертан път към златното време. Тя е мащеха на народите. Както пише професор Евгений Дайнов, тя рядко отваря прозорци на възможности и ако народите не се възползват от тях, или дори не ги забележат, историята бързо ги затваря. Това, което е изглеждало като даденост през 1912 г., е станало непостижимо през 1942 г. Още по-малко в съучастие с жесток тоталитарен режим.

Стигнало се е дотам, че Никола е готов да се откаже от нейната кауза, която в съзнанието му се явява като пречка пред спасяването на света. Той пише на литературен български език, посвещава стихотворение на Христо Ботев, заявява, че с българите

 

„...сме слети с сърцето, с умът,

но земята не чувствам моя.

Над мойта земя в небето опира Пирин.

И мурите в буря илинденски приказки пеят,

над Охрид лазура е толкоз просторен и син,

а още надоле е светлия бряг на Егея“.

 

Десетилетия наред българската литературна критика търсеше метафоричност в тези стихове, за да отхвърли очевидния елемент на македонизъм. Но защо синът на български националист и приятел на двама български царе ще изпитва подобни чувства? Само защото от Коминтерна така са заповядали? Трудно е да го повярваме. Никола дори не е член на комунистическата партия. Младият Йонко рискува живота си, щото Пирин, Вардар и Егей да са част от Българското царство, но поради поради редица грешни ходове, тази борба е завършила с провал. Младият Никола няма как да не помни, че когато е бил на 7, или 8-годишна възраст, германският кайзер Вилхем преспива в тяхната къща. Първата песен на чужд език, която той и останалите деца в Банско са били научени да пеят за посрещането на височайшия гост, е била „Deutschland, Deutschland über alles“.

Никола сигурно е усещал. че войните за ревизия са път за никъде. Но дали обещаната от „левицата“ Македония, пък било и с отделен език и свяст няма да донесе щастие на изстрадалата земя. Това очевидно е компромис, който поети като Вапцаров, Венко Марковски и Кочо Рацин са готови да направят. Но Вапцаров не задълбава на тази тема. Тя за него е странична и не толкова важна! Той разбира се никога не проявява „сеператизъм“ от българските дела. Напротив, действа като български политик и заема истински катастрофални позиции. Призовава за „Съюз със СССР”: в момент, в който трагичната история на Балтйските страни е показала до какво води един такъв съюз. Важно е да разберем как Вапцаров е реагирал на присъединяването на България към Тристранния пакт. Според Даниела Горчева, той подобно на много комунисти е приветствал този акт. За него основния враг не е национал-социализмът, а „буржоазията“ в България, във Франция, в Америка. Поетът се идентифицира с Гаврош, загинал на барикадите в Париж, с „един работник от Тексас“, с „хамалин от Алжир“... и разбира се - със „Страната на съветите“... Той далеч не е единственият европейски интелектуалец от това време, затворил очите си пред чудовищните престъпления на Сталин. Както вече отбелязахме, за Вапцаров реалния свят няма особено значение. Той живее в свой измислен свят. За далечна Испания, която не е посетил никога той пише:

 

„Сега за мене ти си участ.

Сега за мене си съдба.

И аз участвам неотлъчно

в борбата ти за свобода“.

 

Кой се бори за свобода? Тези, които рушат катедрали и унищожават моделите на Гауди? Неговите герои Фернандес и Лори искат „всичко да е в нашата ръка“ – заводи, поля, съдби! Но свободата за Вапцаров е място, където има „надзиратели“... Българският народ плати прескъпа цена за наложеният му заради „Съюза със СССР“ опит да изгради общество, пълно с „надзиратели“, и с „темпове и агитки“.

Но ето, че Историята-мащеха отново отвори шанс за България и с много усилия успяхме да станем членове на Европейския съюз и НАТО. През уикендите пътищата за Кавала и Солун са обикновено задръстени от коли на българи, отиващи на почивка, или на пазар. Вардарска Македония утвърди своята независимост. Фантазиите на Никола са забравени, дори от неговите ласкатели, но идеалите на Йонко изглеждат възможни за реализация в нова, модерна форма. Днес обаче кошмарът от грешки и катастрофи отново виси пред нашия хоризонт! Светът отново се размества и един грешен ход може да ни вкара отново в ситуация на „цугцванг“, при която всеки следващ ход ще е грешен.

Абсурдно е да се възхищаваме от философията на Вапцаровата поезия и от делата на Никола. Но ще е голяма грешка, ако оневиняваме, оправдаваме, или възхваляваме тези, които са го разстреляли. Трябва да сме наясно, че във всеки един момент можем да попаднем във филм на ужасите и поредица от ужасни събития, които да породят феномени като Вапцаров. Нужен ни е задълбочен анализ около трагичното заболяване, на което Вапцаров е само синдром. За да го избегнем избегнем на всяка цена!